— Не говорете така — каза Олга Ивановна, притваряйки очи. — Това е страшно. А Димов?
— Какво Димов? Защо Димов? Какво ме засяга Димов? Съществува Волга, луната, красотата, моята любов, моят възторг и никакъв Димов няма… Ах, аз нищо не искам да зная… Не ми е нужно миналото, дайте ми едно мигновение… един миг!
Сърцето на Олга Ивановна се разтуптя. Тя искаше да мисли за мъжа си, но цялото й минало със сватбата, с Димов и с вечеринките й се струваше дребно, жалко, сиво, ненужно и далечно, далечно… Наистина: какво Димов? Защо Димов? Какво я засяга Димов? Изобщо съществува ли той в природата и не е ли само сън?
„За него, простия и обикновен човек, е достатъчно и това щастие, което вече е получил — мислеше си тя, закривайки лицето си с ръце. — Нека там да ме съдят, да ме проклинат, а аз напук на всички ще взема и ще загина, ей така на, ще взема и ще загина… Всичко трябва да се изпита в тоя живот. Боже, колко е страшно и колко е хубаво!“
— Какво? Какво? — бъбреше художникът, прегръщаше я и жадно целуваше ръцете й, с които тя леко се опитваше да го отстрани. — Обичаш ли ме? Да? Да? О, каква нощ! Чудна нощ!
— Да, каква нощ! — прошепна тя, загледана в очите му, блеснали от сълзи, после бързо се огледа, прегърна го и силно го целуна по устните.
— Наближаваме Кинешма! — каза някой от другата страна на палубата.
Чуха се тежки стъпки. Покрай тях минаваше келнерът от бюфета.
— Слушайте — каза му Олга Ивановна, смеейки се и плачейки от щастие, — донесете ни вино.
Художникът, блед от вълнение, седна на пейката, погледна Олга Ивановна с обожаващи, благодарни очи, после ги затвори и каза с морна усмивка:
— Уморен съм.
И опря глава на борда.
Глава 5
На втори септември денят беше топъл и тих, но мрачен. Рано сутринта над Волга пълзеше лека мъгла, а след девет часа започна да пръска дъжд. И нямаше никаква надежда, че небето ще се изясни. Докато пиеха чай, Рябовски обясняваше на Олга Ивановна, че живописта е най-неблагодарното и скучно изкуство, че той не е художник, че само глупаците мислят, че имат талант, и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, грабна ножа и раздра най-хубавия си етюд. След чая той стоеше мрачен до прозореца и гледаше Волга. А Волга беше вече без блясък, сива, матова, студена наглед. Всичко, всичко напомняше, че настъпва тъжна, навъсена есен. На човек му се струваше, че разкошните зелени килими на бреговете, елмазените отражения на лъчите, прозрачната синя далечина и всичко гиздаво и парадно сега природата беше снела от Волга и бе го скътала в сандъците за идната пролет, и гарваните летяха край Волга и й подвикваха: „Голата! Голата!“ Рябовски слушаше граченето им и си мислеше, че вече е свършил, че е загубил таланта си, че всичко на тоя свят е условно, относително и глупаво и че не би следвало да се свързва с тая жена… С една дума, той нямаше настроение и беше мрачен.
Олга Ивановна седеше зад преградката на кревата, играеше си със своите прекрасни ленени коси и си представяше, че е ту в гостната, ту в спалнята, ту в кабинета на мъжа си; въображението й я отнасяше в театъра, при шивачката и при знаменитите приятели. Какво ли правят те сега? Сещат ли се за нея? Сезонът вече започваше и беше време да се помисли за вечеринките. А Димов? Милият Димов! Как кротко и по детски жално я моли в писмата по-скоро да се връща вкъщи! Всеки месец й пращаше по седемдесет и пет рубли, а когато му писа, че има да дава на художниците сто рубли, прати й и тези сто рубли. Какъв добър, великодушен човек! Пътешествието умори Олга Ивановна, тя скучаеше и искаше по-скоро да се махне от тия мъжища, от мириса на вечната влага и да се отърве от това чувство на физическа нечистотия, което изпитваше през цялото време, докато живееше из селските колиби, скитайки от село на село. Ако Рябовски не беше дал честна дума на художниците, че ще остане с тях до двадесети септември, можеха да си заминат още днес. И колко хубаво щеше да бъде!
— Боже мой — изстена Рябовски, — кога най-сетне ще има слънце? Не мога да рисувам слънчев пейзаж без слънце!…
— Но ти имаш етюд с облачно небе — каза Олга Ивановна, като се показа зад преградката. — Спомняш ли си, отдясно — гора, отляво — стадо крави и гъски. Сега би могъл да го завършиш.
— Хм! — намръщи се художникът. — Да го завърша! Нима смятате, че съм толкова глупав, та да не знам какво трябва да правя!
— Как си се променил към мен! — въздъхна Олга Ивановна.
— И много добре!
Лицето на Олга Ивановна затрепери, тя отиде до печката и заплака.
— Да, само сълзи липсваха. Престанете! Аз имам хиляди причини да плача, но, както виждате, не плача.