— Не плачи силно, мила… Защо правиш така? Трябва да се мълчи за такива неща… не трябва да се издаваш… Станалото — станало, с нищо не можеш да го поправиш.
Без да знае как да укроти тежката ревност, от която дори слепоочията й се пръскаха, мислейки, че нещата са още поправими, тя се измиваше, пудреше разплаканото си лице и хукваше при някоя от познатите дами. Не намерила Рябовски, отиваше при друга, после при трета… Отначало я беше срам да ходи така, но после свикна и за една вечер се случваше да обиколи всичките познати жени, за да намери Рябовски, и всички разбираха това.
Веднъж каза на Рябовски за мъжа си:
— Този човек ме потиска с великодушието си!
Тази фраза толкова й хареса, че като се срещаше с художниците, които знаеха за романа й с Рябовски, всеки път казваше за мъжа си, правейки енергичен жест с ръка:
— Този човек ме потиска с великодушието си!
Животът си течеше както миналата година: всяка сряда имаше вечеринки. Артистът декламираше. Художниците рисуваха, виолончелистът свиреше, певецът пееше и както винаги в единадесет и половина вратата на столовата се отваряше и Димов с усмивка казваше:
— Заповядайте да хапнем, господа!
Както по-рано Олга Ивановна търсеше велики хора, намираше, не се задоволяваше и отново търсеше. Както по-рано тя всеки ден се връщаше късно нощем, но Димов вече не спеше както миналата година, а седеше в кабинета си и нещо работеше. Той си лягаше към три часа и ставаше в осем.
Една вечер, когато тя се готвеше за театър застанала пред огледалото, в спалнята влезе Димов с фрак и с бяла връзка. Той кротко се усмихваше и както по-рано радостно гледаше жена си право в очите. Лицето му сияеше.
— Преди малко защитавах дисертация — каза той, като сядаше и поглаждаше коленете си.
— Защити ли я? — попита Олга Ивановна.
— Охо! — засмя се той и проточи врат, за да види в огледалото лицето на жена си, която продължаваше да стои с гръб към него и да оправя прическата си. — Охо! — повтори той. — Знаеш ли, много е възможно да ми предложат приватдоцентура6 по обща патология. На такова ми мирише.
По блаженото му сияещо лице се виждаше, че ако Олга Ивановна споделеше с него радостта и възторга му, той би й простил всичко — и настоящето, и бъдещето, и всичко би забравил, но тя не разбираше какво значи приватдоцентура и обща патология, освен това се страхуваше да не закъснее за театър и нищо не каза.
Той поседя две минути, виновно се усмихна и си излезе.
Глава 7
Това беше един крайно тревожен ден. Димов имаше силно главоболие; сутринта не пи чай, не отиде в болницата и през цялото време лежа в кабинета на отоманката. Олга Ивановна, както обикновено, след дванадесет отиде при Рябовски да му покаже своя етюд nature morte и да го попита защо вчера не е дошъл. Етюдът й се струваше жалък и тя го беше нарисувала само за да има още един предлог да иде при художника.
Влезе, без да позвъни, и когато си събуваше шушоните във вестибюла, чу как в ателието някой тихо притича, по женски шумолейки с рокля, и когато побърза да надникне в ателието, видя само как край от кафява пола се мярна за миг и изчезна зад голямата картина, покрита заедно с триножника до пода с черен коленкор. Нямаше никакво съмнение — криеше се жена. Колко често самата Олга Ивановна бе намирала убежище зад тази картина! Рябовски, очевидно смутен, сякаш се учуди, че е дошла, протегна към нея ръце и каза с пресилена усмивка:
— А-а-а-а! Много се радвам да ви видя. С какво ще се похвалите?
Очите на Олга Ивановна се напълниха със сълзи. Беше й срамно, мъчно и тя и за милиони не би се съгласила да говори в присъствието на чужда жена, съперница, лъжкиня, която стоеше сега зад картината и навярно злорадо се хилеше.
— Донесох един етюд… — каза тя плахо, с тъничко гласче, и устните й затрепериха — nature morte.
— А-а-а… етюд ли?
Художникът взе етюда и като го разглеждаше някак машинално, отиде в другата стая.
Олга Ивановна покорно вървеше след него.
— Nature morte… екстра сорт — мърмореше той, търсейки рима, — курорт… спорт… корт…
В ателието се чуха бързи стъпки и шумолене на рокля. Значи тя си отиде. На Олга Ивановна й се искаше силно да извика, да удари художника по главата с нещо и да се махне, но нищо не виждаше от сълзите, беше смазана от своя срам и се чувстваше вече не Олга Ивановна и не художничка, а дребна буболечка.