— Уморен съм… — с отпаднал глас изрече художникът, като гледаше етюда и разтърсваше глава, за да се пребори с дрямката. — Това е мило наистина, но и днес етюд, и миналата година етюд, и след месец пак ще има етюд… Как не ви омръзна? На ваше място бих зарязал живописта и сериозно бих се заел с музика или с нещо друго. Та вие не сте художничка, а музикантка. Да знаете само как съм уморен! Ей сега ще кажа да донесат чай… А?
Той излезе от стаята и Олга Ивановна чуваше как нещо нарежда на лакея. За да не се сбогува, да не се обяснява и главно да не се разплаче, още преди да се върне Рябовски, бързо изтича във вестибюла, обу си шушоните и излезе. Тук тя леко въздъхна и се почувства завинаги свободна и от Рябовски, и от живописта, и от тежкия срам, който така я потискаше в ателието. Всичко е свършено!
Отиде при шивачката, после при Барнай7, който едва вчера се беше върнал, от Барнай — в книжарницата за ноти и през цялото време си мислеше как ще напише на Рябовски студено, сурово, изпълнено с достойнство писмо и как през пролетта или лятото ще замине с Димов за Крим, ще се освободи там окончателно от миналото и ще започне нов живот.
След като се върна вкъщи вечерта, без да се преоблича, седна в гостната да съчинява писмото. Рябовски й беше казал, че не е художничка, и сега за отмъщение щеше да му пише, че той всяка година рисува едно и също, всеки ден говори едно и също, че тъпче на едно място и че от него няма да излезе нищо друго освен това, което вече е. Искаше й се да пише също, че той много дължи на нейното благотворно влияние и ако постъпва лошо, то е само защото нейното влияние се парализира от разни двусмислени особи, като тая, която днес се криеше зад картината.
— Мила — извика Димов от кабинета, без да отваря вратата. — Мила.
— Какво искаш?
— Мила, не влизай при мене, а само се приближи до вратата. Виж какво… Преди три дни се заразих в болницата от дифтерит и сега… не съм добре. Прати по-бързо да извикат Коростельов.
Олга Ивановна винаги наричаше мъжа си, както и всичките си познати мъже, не по име, а по фамилия; неговото име Осип не й харесваше, защото напомняше Гоголевия Осип8 и каламбура: „Осип хрипти, а Архип спи“9. Но сега тя извика:
— Осип, това не може да бъде!
— Прати да го повикат! Не съм добре… — каза Димов зад вратата и се чу как той отиде до отоманката и легна. — Повикай го — глухо се чу гласът му.
„Но какво става? — помисли си Олга Ивановна, изстивайки от ужас. — Та това е опасно!“
Без да има нужда, взе свещта и отиде в спалнята и в тоя миг, докато мислеше какво трябва да прави, без да иска, се погледна в огледалото. С това бледо, уплашено лице, с тоя жакет с буфан ръкави, с тия жълти волани на гърдите и с необикновената посока на райетата на полата тя се видя страшна и отвратителна. Изведнъж до болка й стана мъчно за Димов, за безграничната му любов към нея, за младия му живот и дори за тая негова осиротяла постеля, в която той отдавна вече не спеше, и си спомни вечната му кротка, покорна усмивка. Тя горчиво заплака и написа на Коростельов писмо, с което го молеше да дойде. Беше два часа през нощта.
Глава 8
Когато в осем часа сутринта Олга Ивановна излезе от спалнята с натежала от безсъние глава, невчесана, погрозняла, с виновен израз на лицето, покрай нея във вестибюла мина някакъв господин с черна брада, очевидно лекар. Миришеше на лекарства. До вратата на кабинета стоеше Коростельов и с дясната ръка сучеше левия си мустак.
— Извинявайте, но няма да ви пусна при него — мрачно каза той на Олга Ивановна. — Може да се заразите. И всъщност няма какво да правите там. Той и без това бълнува.
— Наистина ли е дифтерит? — попита шепнешком Олга Ивановна.
— Тези, които наистина ритат срещу ръжена, трябва да се дават под съд — измърмори Коростельов, без да отговори на въпроса на Олга Ивановна. — Знаете ли от какво се е заразил? Във вторник е изсмукал с тръбичка дифтеритните налепи на едно момче. А защо? Глупаво… Ей така на, без да му мисли…
— Опасно ли е? Много ли? — попита Олга Ивановна.
— Да, казват, много тежка форма. Всъщност трябва да се повика Шрек.
Дойде един дребничък червенокос човек с дълъг нос и с еврейски акцент, после един висок, прегърбен, рошав, който приличаше на протодякон; сетне един млад, много пълен, червендалест, с очила. Лекарите идваха да дежурят при своя колега. След като мина дежурството на Коростельов, той не си отиде вкъщи, а остана и като сянка бродеше из всички стаи. Прислужницата поднасяше чай на лекарите, често тичаше до аптеката и нямаше кой да разтреби къщата. Беше тихо и тъжно.
7
Лудвиг Барнай (1842–1924) — немски артист, гастролирал с голям успех в Русия през 1890 г.