Тогава онзи, който пръв заговори и имаше нашивки на ръкава си, посочи купчините с дрехи и оръжието на пясъка. Те взеха и ги нахвърляха във водата. Пушките потънаха заедно с ботушите, но дрехите се понесоха плавно по водата и нашите войници гледаха тъжно как се люлеят, издуват се и се отдалечават по течението.
— Сега ще стрелят — каза войникът с ризата. — Пригответе се да се гмурнем.
Нашите знаеха, че дори и да се гмурнат, няма да се спасят, защото човек не може да остане все под водата и ще трябва да излезе да вземе въздух, а онези тъкмо тогава ще гръмнат.
Онези почнаха да викат от брега и да правят някакви знаци с ръце. Нашите нищо не можеха да им разберат от говора, но по ръкомаханията се сетиха, че ги викат да излязат на пясъка. Те се поколебаха още малко във водата и тръгнаха към брега, така както се отива на разстрел.
Ония почнаха толкова силно да се смеят при вида на войнишката голота, че се тресяха целите. Нашите войници, мокри и свити, застанаха безпомощни пред дулата на пушките. Те не бяха вдигнали нагоре ръцете си, пък и нямаше за какво да ги вдигат, защото бяха съвсем голи.
— Те са по-млади от нас — каза оня с ризата. — Я ги вижте колко са млади, деца са пред нас.
— Млади са — каза единият от тях, гдето не вярваше, че в реката имало раци. — Млади са, но имат пушки!
— Какво, като имат пушки? — не се даваше оня с ризата. — Че те са бебета, бе! Я да вземем да ги нахвърлим във водата!
Нашите войници погледнаха, погледнаха и видяха, че онези наистина са съвсем млади, пък и глупави, щом като още се смеят.
— Ми да ги вземем!
Това беше достатъчно.
— Пет на пет — каза онзи с ризата. — Всеки хваща човека пред себе си.
Той тръгна напред, като махаше с едната си ръка и говореше на войника с нашивките.
— Слушай бе, недей се смя толкова насреща ми, че ей сега ще почнеш да плачеш.
Началството с нашивката кимаше с глава и все се усмихваше. Но усмивката му си остана на лицето и той дори нема време да се уплаши. Всичко стана в един миг. Нашите скочиха върху тях и понеже бяха мокри, изглеждаха хлъзгави като риби.
— Мадонина! — успя да извика само единият.
Те всички седяха на пясъка, гледаха глупаво, мигаха и никак не можеха да разберат как нашите им взеха пушките.
— Бегом във водата! — изкомандува войникът с ризата и посочи натам с пръст.
Онези тръгнаха към водата и нагазиха до колене.
— Стой! — извика същият с ризата. — Върни се на брега!
— Защо ги караш да газят във водата? — попита един от войниците.
— Да си напълнят ботушите с вода, че да не бягат — каза оня с ризата. — Сега строй се!
Той мина пред тях и ги строи, сетне им обясни със знаци, че трябва да клякат и да стават, докато ги командува. И почна да ги командува там до водата, така че онези, като клякаха, потопяваха дъната на панталоните си във водата.
— Клекни! Стани! Клекни! Стани!
Нашите гледаха от брега и се смееха, а онези до водата ставаха все по-кисели и по-кисели.
— Да се изморят, че да не бягат — каза войникът с ризата.
Той прекъсна упражненията им.
Сетне се качи на магарето, накара единият от пленниците да се хване за опашката на животното, а останалите за коланите и така поведе веригата. Най-отзад вървяха четиримата с пушките.
В гората бе все така душно и жетварите жънеха въображаемата си нива, но на войниците не им беше вече горещо. Те си бъбреха, стиснали пушките, и никак не се бояха, че ще се явят без униформа на позициите, защото знаеха, че щом ги видят там така, няма да повярват, че това е истина.
То така си и стана. Щом излязоха в края на гората и нашите ги видяха голи, веднага се втурнаха към тях и макар че ги гледаха и ги познаваха, никой не искаше да повярва, че това са те и че тъкмо така е било всичко.
Пък то си беше самата истина.
А онзи с ризата казваше на всички:
— Аз и раци вярвам, че имаше в реката, и сигурно имаше, защото и жаби имаше там, но не остана време за раци.
Другите не искаха да се съгласят, че е имало раци, и почнаха да разказват как са въвели магарето в реката и как почнали да го къпят, а то ревяло с все сили и т.н., и т.н.
Но то не беше чак толкова смешно.