В едно обаче излезе прав. Голяма къща, бяха думите му, разположена сред обширен участък земя. И сто че след около миля и половина ходене аз стигнах до място, напълно отговарящо на това описание. От разтворените порти започваше дълга алея и тъкмо бях тръгнал по нея, когато ми хрумна, че ще спестя преме, ако мина напряко през ливадите, защото къщата, която прозираше между дърветата, отстоеше силно на север-североизток. Тия алеи нарочно ги правят извити, за да вземат акъла на посетителите. Мили боже, казва си посетителят, тази алея се точи вече цяла миля, колко ли трябва да е богат собственикът.
Не помня вече дали пеех, или не — по вероятно е да съм си свирукал, — но, тъй или иначе, напредвах чевръсто и тъкмо бях стигнал до сграда с архитектурните особености на конюшня, когато от нищото изскочи котка.
Това бе твърде необичайна наглед котка, бидейки черна в основната си гама, но с петънца от бяло по хълбоците, а също и на върха на носа. Аз измърках и потрих пръсти, както обикновено правя в подобри случаи, и тя пристъпи напред с вирната опашка и потърка ребра в крака ми по начин, който сочеше ясно, че съзира в Бъртрам Устър една родствена душа и пръв приятел.
И интуицията й не я бе подвела. Едно от първите стихчета, които съм научил през живота си — не знам кой го е писал, вероятно Шекспир, — гласи:
И тази линия винаги съм се стремял да следвам. Попитайте всяка котка, с която някога съм имал вземане-даване, що за човек съм и тя ще ви отвърне, че гледа на мен почти като на роден баща, комуто може да гласува пълно доверие. Ония, които ме познават по-интимно, като Огъстъс, котарака на леля Далия например, вероятно биха споменали и рядката ми вещина в чесането зад ухото.
Почесах зад ухото и тази, а тя прие жеста ми с нескрита признателност, мъркайки като тътен на далечна буря. Отношенията ни на добросърдечност и взаимно доверие тъкмо бяха установени и аз се канех да пристъпя към фаза Две, а именно вземане на ръце и гъделичкане по коремчето, когато небосводът се разцепи от едно гръмовно „хей!“
Съществуват много начини да се каже „хей“. В Америка това е учтива форма на обръщение, често използвана като заместител на „Добро утро“. Срещат се двама познати и единият вика: „Хей, Бил.“ Другият отговаря: „Хей, Джордж.“ После Бил казва: „Голяма жега, а?“ — на което Джордж отвръща, че няма нищо против жегата, ама високата влажност му бърка в здравето, и всеки продължава по пътя си.
Но това „хей“ не ми прозвуча поздравително. Не вярвам необузданите диваци, с които общува майор Планк, да врещят именно „хей“, когато влизат в лют бой, но ако го правеха, то сигурно щеше да звучи по същия начин като грубия рев, който едва не пръсна тъпанчетата ми. Обърнах се и съзрях един червендалест трътльо, размахващ камшик за езда, чийто вид никак не ми допадна. Не си падам по камшиците за езда още откакто в крехка възраст един мой чичо ме гони близо миля през пресечена местност с такъв в ръка, след като ме спипа да му пуша от пурите.
Но сега не бях твърде обезпокоен. Това, съобразих аз, явно беше полковник Брискоу, който ме бе поканил на обяд, и макар засега изразът му да сочеше, че с радост би ме изкормил с тъп нож, споменаването на моето име несъмнено щеше да доведе до мигновено уталожване на недоразумението. Все пак човек не кани гости само за да ги причака отвън и да ги нашиба здравата с камшик.
Прочее, аз побързах да се представя, макар и силно озадачен от габаритите на своя домакин, защото винаги бях смятал, че полковниците ги правят по-едрички. Но очевидно се въдеха във всякакви размери подобно на картофите или, да речем, момичетата. Ванеса Кук например определено клонеше към крупния калибър, докато други момичета, които сегиз-тогиз са ми отказвали ръката си, са били незабележими с невъоръжено око.
— Бъртрам Устър — рекох и нагледно се потупах по гърдите.
Бях очаквал магическо разсейване на низките страсти, може би радостен възглас и едно „Как сте, драги, как сте?“, съпроводено с радушна усмивка на гостоприемство, но нищо подобно. Той продължи да ми се звери, а лицето му вече определено клонеше към апоплектично мораво.