— Какво правите с тази котка? — запита дрезгаво.
Запазих достолепно спокойствие. Не ми харесваше неговият тон, но, от друга страна, човек колко често харесва тона на ближните си?
— Убивам си времето — отвърнах с вежливост, която ми правеше чест.
— Вие се канехте да я свиете.
— Как така ще я свивам? — учудих се аз. — На кравай ли имате предвид?
— Крадяхте я.
Изправих се в пълния си ръст и не бих се заклел, че очите ми не са замятали гръм и мълнии. Бил съм обвиняван в много неща през живота си, най-вече от леля Агата, но никога в кражба на котки, та хулата прониза дълбоко честта Устърова. Жарки слова пареха на върха на езика ми, но аз ги възпрях с едно вдигане на ръката. Все пак, човекът беше мой домакин.
Полагайки мъжествено усилие да се успокоя, рекох:
— Грешите дълбоко, полковник. Не бих си и помислил да сторя такова нещо.
— Бихте, бихте, и още как. И не ми викайте полковник.
Като начало не беше окуражаващо, но аз опитах пак.
— Хубав ден.
— По дяволите денят.
— Жътвата сигурно ще е добра.
— Майната й на жътвата.
— Как е леля ми?
— Откъде да знам как е проклетата ви леля?
Това ме озадачи. Когато при теб е отседнала някоя леля, редно е да разполагаш по всяко време с бюлетин, макар и кратък, за здравословното й състояние. Започвах да се питам дали запъртъкът, с когото беседвах, не е нещо бръмнат в шишарката. Разговорът ни дотук би накарал всеки мозъчен специалист да си хвърля шапката от възторг.
Но един Устър не свива току-тъй знамената. Реших да опитам изцяло нов подход.
— Беше страшно мило от ваша страна да ме поканите на обяд — рекох.
Не твърдя, че той действително се запени около устата. Стана явно обаче, че думите ми не са го ощастливили.
— Да съм ви канил на обяд? Да съм ви канил на обяд? Аз хубаво ще ви наобядвам ей сега, та да ме запомните…
Мисля, че тъкмо се канеше да предприеме някакви нелицеприятни действия, когато иззад кулисите долетя енергичен тенор, пеещ, както ми се стори, ария из екваториалноафриканска оперета. В следващия миг сцената се обогати с майор Планк и пердето падна от очите ми. Наличието на Планк можеше да означава само, че мястото, където съм се натресъл, изобщо не е резиденцията на Брискоу. Губейки своята вяра в Джийвс и свивайки надясно там, където той ми бе заръчал да свия наляво, аз бях стигнал до погрешна къща. За миг в ума ми прехвръкна нечестива мисъл по адрес на столетника, но един Устър винаги съди безпристрастно, пък и си спомних, че го бях питал за пътя до Егсфорд Корт, където явно се намирах, а когато казваш Корт, когато имаш предвид Хол, объркването е неизбежно.
— Боже мой — възкликнах, сгъбен от притеснение, — вие не сте ли полковник Брискоу?
Той не ме удостои с отговор, а наместо него думата взе Планк.
— Я, здравейте, Устър! Кой би си помислил, че ще ви срещна тук. Нямах представа, че познавате Кук.
— Чакай, ама ти познаваш ли го? — рече моравият недораслек, явно потресен при мисълта, че мога да имам почтени познати.
— Разбира се, че го познавам. Срещали сме се в моето имение в Глостършир, макар че да ме убиеш не помня при какви обстоятелства. Някой ден ще се сетя, но за момента знам само, че си е сменил името. Преди беше нещо с Ал, а сега е Устър. Сигурно истинското му име е толкова отвратително на горкичкия, че не е можел вече да го понася. Познавах един човек в Дружеството на пътешествениците, който си смени името от Бъгинс на Уестмакоут-Тревелиан. Намерих го за много разумно от негова страна, но бедният така и не можа да му се порадва, защото тъкмо го запомни и свикна да си подписва чековете „Гилбърт Уестмакоут-Тревелиан“, и един лъв взе, че го изяде. Такива ми ти работи. Е, как мина при доктора, Устър? Бубонна чума ли се оказа?
Отвърнах, че не е било бубонна чума, а той рече, че се радва да го чуе, защото бубонната чума не била работа за всеки, можел съм да питам когото искам.
— Някъде наблизо ли сте отседнали?
— Не, в една вила в селото.
— Жалко. Можехте да идвате тук да правите компания на Ванеса. Но ще останете поне за обяд, нали? — додаде Планк, който явно смяташе, че гостът има пълното право да кани в къщата на своя домакин къде когото срещне.
— Не, съжалявам — отвърнах. — Вече съм канен у семейство Брискоу в Егсфорд Хол.
Това накара Кук, който от известно време мълчеше, вероятно поради проблеми с гласните струни, звучно да изгрухти.
— Знаех си! Прав бях! От самото начало разбрах, че сте наемник на Брискоу.
— Какви ги говориш, Кук? — запита Планк, който не беше в крак със събитията.
— Няма значение какви ги говоря. Аз си знам какви ги говоря. Този мъж тук е подкупен от Брискоу и е дошъл да ми открадне котката.