— Широтата на възгледите ви е достойна за възхищение, сър.
— Човек трябва винаги да се стреми да се постави на мястото на другия и да помни… да помни какво?
— Tout comprende c’est tout pardonner. (Да разбереш значи да простиш, (фр.) — Б. пр.)
— Благодаря ти, Джийвс.
— Няма защо, сър.
— А сега, пълен напред към Егсфорд Хол.
Ако разпитате за мен в кръговете, в които се движа, всеки ще ви каже, че аз съм общителен мъж, който винаги се радва да стисне ръката на нови лица, тъй че би следвало настроението, в което натиснах спирачките пред парадния вход на Егсфорд Хол, да бъде светло и приповдигнато. Нищо подобно. Не че в новите лица, които срещнах, имаше нещо, от което да се спаружа. Полковник Брискоу се оказа радушен домакин, съпругата му също. Освен тях присъстваха още леля Далия, преподобният Амброуз Брискоу, брат на полковника, и неговата дъщеря Анджелика, кръшно девойче, в което, ако не бях тъй угрижен, нямаше да пропусна да се влюбя. Накратко, най-свястната компания, която би могъл да си пожелае човек.
Но тъкмо в това беше проблемът. Аз наистина бях угрижен. И ме тревожеше не толкова фактът, че се намирам едва ли не врата до врата с Ванеса Кук. Поначало трудно бих могъл да направя и крачка из Англия, без да попадна на момиче, на което в един или друг момент да не съм искал ръката. Натъквал съм се на тях в места тъй раздалечени едно от друго като Бъд в графство Корнуол и Седбърг в Йоркс. Не, онова, което терзаеше ума на Устър, бе мисълта за татко Кук и неговия камшик. Не е твърде приятно да съзнаваш, че си в лоши отношения с някой, който всеки миг може да изпадне в умопомрачение и веднага да се устреми към Бъртрам като топлийка към магнит.
Като резултат моя милост не блестеше на празничната трапеза. Обядът бе отличен, а увенчалият го накрая портвайн — самото съвършенство. Аз го изливах в себе си с жар, която би накарала Е. Джимпсън Мъргатройд да си прехапе езика, но що се отнасяше до искрящата разговорливост, бях пълна дупка. Допускам, че в главите на моите домакини много скоро е възникнало подозрението, че са поканили в дома си един малоумник със завиден апетит.
Че тази мисъл е споходила и леля ми Далия ми стана пределно ясно, когато обядът свърши и тя ме изведе на обиколка из тъй наречения от Джийвс „обширен парцел земя“. Тук тя ме закастри без оглед на възраст и пол, да не говорим за подбор на изразни средства. През целия ми живот тя е била мой най-добър приятел и най-суров критик, та когато ми трие на главата сол, я трие, без да си поплюва.
Думите й, произнесени с тона на армейски сержант, хокащ новобранци, бяха следните:
— Какво ти става, жалък гущер такъв? Бях казала на Джими и Елза, че племенникът ми може и да изглежда като малоумен изтърсак, но вземе ли да приказва, ще ти скрие топката. И какво става? Каламбури? Духовитости? Забавни анекдоти? Друг път! Седи той, тъпче се с храна и не издава нито звук, като се изключи плющенето на ушите му. Почувствах се като импресарио на дресирани бълхи, който е превъзнесъл звездата на трупата си до небесата, само за да я види как във вечерта на премиерата си забравя репликите.
Сведох засрамено глава, съзнавайки цялата справедливост на упреците й. Приносът ми към онова, което съм чувал да наричат пир на разума и празник за душата, отговаряше горе-долу на възможностите на един силен, сдържан англичанин с хронично възпаление на сливиците.
— А как само лочеше оня портвайн. Същинска камила, добрала се до оазис след четири седмици път през пустинята. Човек можеше да си помисли, че Джими тайно ти е подшушнал, че иска да опразни по-скоро избата си, за да я превърне в игрална зала. Ако така я караш и в Лондон, какво чудно, че си станал целият на петна? По-скоро се питам как още се крепиш на краката си.
Тя беше права. Нямаше как да го отрека.
— Гледал ли си някога една пиеса, озаглавена „Десет нощи в бара“?
Не се търпеше повече. Опитах плахо слово в своя защита.
— Съжалявам, скъпа лельо, воржо, което казваш, е вярно. Но днес аз просто не съм същият човек.
— Е, за това поне благодаря на Бога.
— Аз съм, както му е думата, объркан и разстроен.