Глава 2
За каквото и да протестираха тия юначаги, те явно го вземаха присърце. Докато се изравня със средните колони, мнозина вече бяха решили, че животинските крясъци са твърде слабо средство, поради което започнаха да изразяват вижданията си с бутилки и павета. Това явно не зарадва силите на реда, които присъстваха в значителни количества. Трябва да е адски кофти да си полицай в подобни случаи. Всеки, който има бутилка, може да я запокити по теб, но ако ти я метнеш обратно, на другия ден вестниците гръмват с уводни статии за полицейската бруталност.
Но търпението и на най-благото ченге си има граници и имах чувството, тъй като аз съм врял и кипял в тия работи, че само още два-три прекатурени шлема, и дверите на пъкъла ще забълват огън и жупел. Какво е жупел? Надявах се поне да не ми издраскат боята.
С учудване съзрях начело на шествието едно момиче, което познавах. Всъщност веднъж дори й бях искал ръката. Тя се казваше Ванеса Кук. Срещнах я на един коктейл и сразен от лъчистата й хубост, само две-три минути след като й бях занесъл чаша мартини и кренвиршче на клечка, си рекох: „Бъртрам, тая работа не е като оная. Хващай заека за ушите, момче.“ И в подходящ момент й предложих сливане на компаниите. Но очевидно не бях неин тип, тъй че сделката не се състоя.
Тогава, естествено, преживяването бе потрисащо за един Устър, но сега, обръщайки взор към мъртвото и погребано минало, аз виждах, че моят ангел хранител е бил на своя пост и си е знаел работата. Мисълта ми е, че лъчистата хубост си е едно на ръка, но нещата не свършват дотук. Що за съпружески живот ще е това, ако малката женичка вземе да те влачи всеки ден по протестни маршове, като очаква рамо до рамо с нея да замеряш изпълнителната власт с бирени шишета? Потреперих при мисълта какво е могло да се случи, ако съм бил по-неотразим. Това щеше да ми послужи за добър урок — никога не губи вяра в своя ангел хранител, защото ангелите хранители си знаят работата.
Ванеса Кук се придружаваше от охранен червендалест тип без шапка, в когото разпознах друг стар познайник — О. Дж. (Орло) Портър, с когото навремето живеехме на един и същ етаж в Оксфорд. Като се изключи заемането на чаша захар и някое и друго „Здрасти“ по стълбите, помежду ни никога не бе съществувала особена близост, тъй като той беше активен член на Младежкия съюз, където чувах, че се славел с пламенните си крайно леви речи, докато аз се задоволявах с едно по-кротко и безоблачно съществуване.
Часовете на отдих също не допринасяха за възникването на спонтанна дружба помежду ни, защото неговата представа за див купон бе да се запилее по дъбравите и да наблюдава птици с бинокъла си — едно занимание, което винаги ме е задръствало. Лично аз, ако срещна птица, й махвам приятелски с ръка, колкото да разбере, че й желая доброто, но, виж, да клеча зад храстите и да шпионирам личния й живот — това не е за мен работа. Та думата ми е, че макар с Орло Портър винаги да се бяхме разбирали сносно и все още да се срещахме чат-пат, спокойно можехме да минем и един без друг.
Всички в Оксфорд виждаха в него изгряваща политическа звезда, но той още не беше огрял небосклона. Засега попрището му бе в една застрахователна компания, обслужваща Лондон и околните графства, където изкарваше насъщния си, навивайки балъците — аз бях един от тях — да си вадят полици за суми, далеч по-големи, отколкото им се искаше. Впрочем пламенните крайно леви речи са добър стаж за един застраховател, тъй като придават на речта му патос и разширяват словесния му запас. Аз например бях един от първите, минали под ножа му, дето има една приказка.
Хвърлянето на бутилки междувременно бе достигнало своя апогей и аз все повече се кахърях за боята си, когато един неочакван инцидент отвлече вниманието ми. Вратата на колата рязко се отвори и тяло на мъж с габарити доста над средните и на видима възраст двайсет и пет — трийсет години, както пишат по вестниците, влетя на задната седалка. Няма да отрека, че си глътнах езика, тъй като един Устър не е свикнал на подобни неща толкова скоро след закуска. Тъкмо се канех да запитам на какво дължа честта, когато видях, че билетчето, което съм изтеглил, е Орло Портър, и заключих, че след като челото на процесията се е скрило от погледа ми, той със слово или жест е наранил чувствата на лондонските сили на реда, което го е подтикнало към скоротечно изтегляне. Цялостният му облик бе на елен рогач, който със запенени от гонитбата хълбоци бленува за прохладен горски вир.
Е, в сърцето на метрополията горските вирове са кът, но аз все пак можех да сторя нещо за изтерзания му дух. Привлякох вниманието му към клубното шалче от „Търтеите“, въргалящо се на седалката, като в същото време му подадох своята шапка. Той си ги сложи и грубата дегизировка даде резултат. Различни копои надзъртаха през прозорците, но всички търсеха гологлав мъж, тъй че отминаваха с провесени носове. Аз, разбира се, бях без шапка, но само един поглед към мен бе достатъчен, за да им каже, че няма начин този лъскав светски лъв да е съмнителният субект, когото издирват. Няколко минути поено тълпата се беше разсеяла.