Влязох вътре. Бях потеглил за насам без голям запас от четива, а човек никога не бива да пренебрегва интелектуалното си извисяване.
Като повечето селски библиотеки, тази също не си беше дала много зор да се осъвременява и аз тъкмо се колебаех между „По заповед на руския цар“ и „Тайната на черния файтон“, които изглеждаха двата бестселъра в колекцията, когато вратата се отвори пред Анджелика Брискоу, кръшното девойче, което бях срещнал на обяда. Дъщерята на свещеника, ако случайно сте забравили.
Поведението й, щом ме зърна, се изроди в крайно озадачаващо. Тя мигновено доби съзаклятнически вид, сякаш беше нихилист от „По заповед на руския цар“, дошъл на тайна явка с друг нихилист. Още не бях чел този шедьовър, но бях сигурен, че бъка от нихилисти, които се срещат с други нихилисти, за да плетат тъмни заговори в потайни доби. Тя ме сграбчи за ръката и понижавайки глас до зловещ шепот, рече:
— Донесе ли я вече?
Разминах се като странник в нощта с онова, което имате предвид. Аз се имам за шлифован мъж, който може да се будалка с всяко симпатично момиче до сто и едно и обратно, но трябва да призная, че в случая единственият ми отзив бе безсловесно кокорене. Не беше за вярване щерката на един свещеник да членува в тайно братство, но за момента не ми щукна никакво друго обяснение. Думите й бяха прозвучали като код за посветени, в който и Господ не би могъл да проникне, освен ако не е от Групата на Осемте с редовно плащан членски внос. Най-сетне възвърнах своя дар-слово.
— Ъ? — рекох.
Тя, изглежда, реши, че с това въпросът й е получил своя отговор. Държането й се промени изцяло. Заряза номерата от „По заповед на руския цар“ и се превърна отново в хрисимото създание, което най-вероятно свиреше на органа в църквата на баща си.
— Разбирам, че за такава работа е нужно малко повече време.
— За каква работа?
— Не мога сега. Татко идва.
И преподобният Брискоу пристъпи величаво в дюкяна с цел, както се изясни незабавно, да закупи четвъртинка от розовите бонбони и още четвърт от жълтите като бонификации за най-заслужилите момчета от своя хор. Присъствието му накара кръшното девойче да глътне на бърза ръка всякакви по-нататъшни откровения и последвалият разговор избистри времето, състоянието на черковния покрив и колко-добре-изглежда-вашата-леля-и-какво-удоволствие-беше-да-се-видим-отново. След още няколко крайно английски реплики аз ги оставих и поднових своята разходка.
Винаги е трудно да се прецени времето, необходимо на две влюбени сърца да се слеят отново след дългата разлъка. За по-сигурно аз дадох на Орло и Ванеса около час и половина и при завръщането си във вилата установих, че разчетът ми е бил верен. Вилата ми беше благодатно свободна от всякакво тяхно присъствие.
Онези слова на Анджелика Брискоу продължаваха обаче силно да ме задръстват. Колкото повече разсъждавах върху тях, толкова по-енигматични, ако не бъркам думата, ми се струваха те. И наистина, като погледне човек: „Донесе ли я вече?“ — Кой да я е донесъл? Какво да е донесъл? Повиках Джийвс, за да чуя мнението му относно загадката.
— Кажи ми, Джийвс — рекох. — Ако предположим, че както си стоиш в селска библиотека с „По заповед на руския цар“ в ръце, до теб се приближи дъщерята на духовно лице и без дори едно встъпително „Здрасти, как си“ ти просъска: „Донесе ли я вече?“, какво тълкувание биха породили у теб тези думи?
Той поразмисли, напрягайки старите сиви клетки, както понякога съм го чувал да се изразява.
— „Донесе ли я вече“, сър?
— Именно.
— Бих стигнал до заключението, че дамата очаква неин познат от мъжки род да е пристигнал или в близко бъдеще да пристигне, носейки определен неидентифициран обект от женски род.
— Същото умозаключих и аз. А какъв е неидентифицираният обект, бъдещето ще покаже.
— Без съмнение, сър.
— Впрочем, ако оставим това на заден план засега, състоя ли се успешно срещата между госпожица Кук и господин Портър?