— Точно така, сър. Rem acu tetigisti. (Докоснахте се с игла до същността (лат.). Цитатът е от Плавт, римски комедиограф от III в. пр. Хр. — Б. пр.)
— Тъй че сега той навярно е вече в Егсфорд Корт и вади душата на стария капитан Блай.
— Не, сър. Отказът му да последва предложението на госпожица Кук бе недвусмислен. „Когато цъфнат налъмите“ бе фразата, която той употреби.
— Нещо не се е показал много сговорчив нашият О. Дж. Портър.
— Не, сър.
— Изживява се като Валаамовата ослица, (Изразът всъщност се отнася до мълчалив и покорен човек, който изведнъж надига глас да протестира. (Библ. „Числа“, XXII-XXV). — Б. пр.) един вид — рекох доволно, прибягвайки до персонажа, който навремето ми беше донесъл награда от викторината по вероучение. — Ако си спомняш, тя също запъвала копита и всячески отказвала съдействие.
— Да, сър.
— Госпожица Кук трябва да се е разлютила от това като настъпена оса.
— Съдейки по последвалото й изказване, действително съм склонен да допусна, че не е останала доволна. Тя нарече господин Портър бъзливец и жалък мухльо и каза, че не иска повече да получава ни вест, ни кост от него, било то чрез писмо, телеграма или пощенски гълъб.
— Звучи доста окончателно.
— Да, сър.
Не твърдя, че от гръдта ми се е изтръгнала цяла въздишка, но поне за половин гарантирам.
За мъж с изтънчена чувствителност винаги има нещо тъжно в крушението на една млада любов. Аз самият не можех за нищо на света да си представя защо някое момиче ще иска да се омъжва за Орло Портър, освен дето бих се разтресъл до петите на чорапите, ако трябваше да се женя за Ванеса Кук, но те двамата безспорно се бяха устремили да вият гнездо и ми се стори прискърбен фактът, че силни думи са се изпречили между тях и перилата на олтара.
При все това разривът си имаше и своята добра страна, а именно, че Ванеса най-после си бе намерила майстора в лицето на мъж, осмелил се да надигне глава срещу нейното иго. Споделих тази мисъл с Джийвс и той се съгласи, че подобен аспект действително е налице.
— Ще й бъде само от полза да разбере, че не е някоя Клеопатра, която може да си развява безнаказано байрака.
— Много вярно, сър.
Щях с радост да продължа беседата в същия дух, но знаех, че той изгаря от нетърпение да се върне при Спиноза. Без съмнение го бях прекъснал тъкмо когато Спиноза се е канел да разкрие тайната на обезглавеното тяло в заключената отвътре стая.
— Е, толкова засега, Джийвс — рекох. — Можеш да се оттеглиш.
— Благодаря ви, сър.
— Ако ти хрумне някакво обяснение на „Донесе ли я вече?“, прати ми една бележка по разсилния.
Тонът ми бе ведър, но вътрешно хич не се чувствах кукуряк. Онези загадъчни слова на Анджелика Брискоу мира не ми даваха. Те явно сочеха, че зад гърба ми назряват събития, които не ми вещаят нищо добро. В миналото главата ми много е патила, когато момичета на възрастта на Анджелика са започвали да кроят нещо — Стифи Бинг е името, което веднага ми идва на ума, — та съм станал осторожен и недоверчив като лисица, преследвана дълги години от местната ловна дружинка.
Изразявайки се с недомлъвки, А. Брискоу ми даде богата храна за преживяне. И макар тайнствеността да е добре дошла на книга — никой не се потапя с по-голяма наслада от мен в поредния роман ла Агата Кристи, — в личния живот на човека тя му носи само главоболия.
Моето например вече започваше, когато съзнанието ми бе отвлечено от първите му пулсиращи пристъпи. Външната врата се разтвори и пропусна Ванеса Кук.
По лицето й още личаха белезите от скорошната схватка. Страните й пламтяха, очите мятаха искри, а съдейки по стиснатите зъби, те допреди секунда бяха скърцали до претриване. Цялостният й облик бе на момиче, чиято емоционалност е била пометена от циклон.
— Бърти — рече тя.
— Да? — отвърнах.
— Бърти — рече тя, — реших да приема онова твое предложение и да стана твоя жена.
Глава 10
Би следвало да се очаква, че това ще изтръгне от мен някакъв коментар, като например: „Мили Боже!“, или: „Ще ми станеш какво?“, но аз останах безмълвен поради глътване на езика и като си помисля сега, истинско чудо е, че не ми се наложи да си събирам очите от килима, защото как не изхвръкнаха, аз си знам.
Думите й ме цапардосаха като мокър парцал. Когато навремето й поисках ръката, отказът й бе тъй рязък и категоричен, че аз останах с впечатлението, че всяка опасност от тази посока е отминала и за в бъдеще няма да бъдем дори добри познати. Тогава тя всячески ми показа, че по-скоро би препочела да е на шест стъпки под земята, отколкото в брачното лоно заедно с мен. И сега — това. Има ли нещо сигурно на тая земя, се питаше човек. Нищо чудно, че думите, както се казва, ми изневериха.