— А само да беше видял отзивите, които получих в „Бридмътски страж“, „Ежедневник на Съмърсетския фермер“ и „Южен наблюдател“. Но в края на краищата не мога да стоя цял ден тук и да ти слушам празните приказки. Елза посреща днес някакви досадници на чай и ме помоли да се навъртам наоколо. Забавлявай котката, когато пристигне. Разбирам, че била животно с бохемски привички, тъй че вероятно предпочита уиски, но ти все пак й плисни и малко мляко.
И с тези думи тя се изниза по допирателната, по-пращяща от енергия от която и да било леля, ловувала някога под слънцето.
Влезе Джийвс. Ръцете му бяха заети.
— Ако не греша, тази котка е за вас, сър — каза той.
Отправих му взор, безпросветен до последната капка.
— Значи я е донесъл?
— Да, сър. Току-що.
— През задния вход?
— Да, сър. В това отношение показа надлежния такт.
— Той още ли е тук?
— Не, сър. Отправи се към „Гъската и скакалецът“.
Разбрах, че трябва да хвана бика за рогата. Сега не му беше времето да се разтягат локуми. Нужен ми бе съвет, и то спешно.
— Джийвс — рекох, — вярвам, че виждайки тази котка на този адрес, ти си събрал, както се казва, две и две и си наясно, че тъмно дело е извършено под покрова на нощта?
— Да, сър. При това имах шанса да чуя изявленията на госпожа Травърс. Тя е дама с твърде недискретен глас.
— Много точно изразено. Вярвам, че когато е ловувала на младини, населението е разбирало за това през няколко съседни графства.
— Охотно съм склонен да го допусна, сър.
— Е, щом знаеш всичко, значи не е необходимо да ти разяснявам ситуацията. Проблемът, пред който сме изправени сега, е къде да се денем оттук нататък.
— Сър?
— Разбираш какво искам да кажа. Не мога просто да седя тук… как беше оная дума?
— Безучастно, сър?
— Точно така. Не мога просто да стоя тук безучастно и да оставя този разгул да продължава. Честта на Устър е заложена на карта.
— Вие сте невинен, сър. Не вие сте присвоили тази котка.
— Аз не, но човек от моето семейство. Между другото, могат ли да я опандизят, ако престъплението се разкрие?
— Трудно е да се каже без консултация с компетентно правно лице. Във всеки случай възникването на неприятен скандал би било неминуемо.
— Имаш предвид, че името й ще стане притча во язицех?
— В общи линии, да, сър.
— Какъв удар за храносмилането на чичо Том. Много лошо, Джийвс. Ние не бива да допуснем това. Знаеш на какво заприличва той и след най-лекия омар. Трябва да възстановим тази котка на Кук.
— Намирам го за твърде препоръчително, сър.
— Ще се наемеш ли да го направиш?
— Не, сър.
— Феодалният дух го изисква.
— Без съмнение, сър.
— Някой от ония средновековни васали би си потрошил краката да го свърши.
— Не е изключено, сър.
— Ще ти отнеме не повече от десет минути. Можеш да използваш колата.
— Боя се, че все тъй се налага да ви разочаровам, сър.
— В такъв случай явно ще трябва да се справя сам. Остави ме, Джийвс, искам да помисля.
— Много добре, сър. Дали едно уиски със сода не би подпомогнало мисловната ви дейност?
— Rem acu tetigisti. — отвърнах.
Останал сам, аз посветих на проблема целокупната мощ и слава на Устъровия мозък, но планината, след като прилежно се напъна, не роди и умряла мишка. Колкото и да се мъчех, не можех да открия начин да върна котката в квадратче А, без това да включва среща с татко Кук и неговия камшик, а аз нямах ни най-малко желание последният да свисти около кълките ми. Мъжете от рода Устър са беззаветно храбри, но има неща, пред които дори те трепват, та пушек се вдига.
Все още тънех в размисъл, когато отвън долетя бодър вик и кръвта се смръзна в жилите ми при вида на появилия се с маршова стъпка майор Планк.
Глава 12
Причината в кръвоносните ми съдове да настъпи споменатото смръзване едва ли се нуждае от бележка под линия. И най-непроницателното око можеше да прозре цялата деликатност на положението ми. С крадена котка в къщата и майор Планк сред присъстващите, аз изпитвах всичките терзания на представител на престъпните класи, който е задигнал кралския скиптър и след като го е укрил сред покъщнината си, вижда как шефът на Скотланд Ярд му цъфва на прага. Дори по-лошо, защото скиптрите поне си траят, докато котките — не. Специално тази ми бе направила впечатление на, общо взето, сдържано животно, задоволяващо се с кротко мъркане, но откъде можех да знам дали, впечатлена от непознатата обстановка и липсата на своето нечифтокопитно другарче, няма да нададе някой и друг вопъл? Достатъчно бе едно-единствено измяукване и аз бях за мустака.
Помня как леля Агата веднъж ме накара да заведа противното й отроче, младия Томас, на една пиеса в Олд Вик, озаглавена „Макбет“. Томас през цялото време спа, но на мен представлението доста ми хареса и поводът да го спомена сега е една сцена, в която Макбет (така се казваше главният герой, макар че, ако питате мен, жена му беше къде-къде по-главна) дава голям банкет, а призракът на някой си Банко, когото той наскоро бе убил, нахлу през вратата, целият облян в кръв. На Макбет бая му се разтрепериха мартинките, което не пропуснаха да сторят и моите сега при вида на Планк. Аз се заблещих насреща му, както той самият би се блещил на някой скорпион, ако го откриеше сгушен в пижамата му. Самият Планк обаче беше свеж и росен като маргаритка.