— Реших да намина да ви кажа — рече той, — че паметта ми постепенно се възвръща. Много скоро ще си спомня онази наша среща до последната подробност. По-голямата й част още ми се губи в мъгла, но първите светли лъчи вече започнаха да се процеждат. При маларията често става така.
Чутото изобщо не ме зарадва. Както вече обясних, срещата, за която той говореше, бе изпълнена за мен с всяческа неловкост и аз предпочитах да оставя мъртвото минало да погребва своите покойници (Точният цитат е от Евангелието на Матей, VIII,22 и гласи: „Нека мъртвите погребват своите мъртъвци“. — Б. пр.), както рекъл не помня вече кой. Ако ви припомня, че към нейния завършек той напираше да ме халоса със зулуския си боздуган, вероятно ще разберете, че тя не бе изцяло пропита от дух на сърдечно разбирателство.
— Едно нещо си спомням със сигурност — продължи той. — Вие бяхте страшно запален по ръгби, което е страстта на моя живот, и аз ви споменах, че селският ни отбор е в добра форма и подава големи надежди. А напоследък имах и невероятния късмет да се сдобия с нов викарий, един юначага на име Пинкър, който е бил национален нападател. Играл е четири години за Оксфорд и е печелил всички купи. Направо възроди отбора, освен дето съчинява отлични проповеди.
Нищо не можеше да ми достави по-голямо удоволствие от тези ласкави отзиви за моя стар приятел Смрадльо Пинкър и ако над главите ни не витаеше мрачната сянка на котката, можех дори да се насладя на нашата малка раздумка. Защото, както често бива при африканските пътешественици, Планк беше развлекателен събеседник и сподели много неизвестни за мен данни за мухата цеце и ми даде ценни наставления какви мерки да предприема, ако ме нападне разярен носорог. Но по средата на една от най-интересните истории — тъкмо беше стигнал дотам, където туземците му изглеждали дружелюбни и затова решил да остане за през нощта — той рязко замлъкна, наклони глава и рече:
— Какво беше това?
Аз, естествено, също го бях чул, но оставах невъзмутим.
— Какво беше кое? — запитах.
— Чух котка.
Без да снемам маската от лице, нададох лек кикот.
— А, трябва да е Джийвс, моят прислужник. Той имитира котки.
— Имитира котки?
— Да, носи му мимолетна наслада.
— И предполагам доста забавлява момчетата в кръчмата тъкмо преди затваряне, когато всеки се е наквасил до козирката. Навремето и аз имах един туземен носач, който умееше да имитира брачния зов на мъжка пума.
— Наистина?
— И то толкова добре, че дори женските пуми се връзваха. Прииждаха край лагерния огън на тълпи и направо брадясваха, щом разберат, че е само някакъв си туземен носач. Той беше същият, за когото ви казах, че се наложи да го погребем преди залез-слънце. Което ми напомни да ви питам: как са вашите петна?
— Напълно изчезнаха.
— Това не винаги е добър знак. Понякога инфекцията задълбава навътре и се смесва с кръвообращението.
— Доктор Мъргатройд очакваше да изчезнат.
— Е, той знае най-добре.
— Аз имам голямо доверие в него.
— Аз също, въпреки тия негови мустаци. — Той помълча малко и добави през смях: — Чудно нещо как хвърчи времето.
— Много чудно, наистина — потвърдих аз.
— Старият Джими Мъргатройд. Никога не бихте повярвали, като го погледнете сега, че като момче бе най-доброто ляво крило, което някога сме имали в Хейлибъри (Привилегировано мъжко средно училище в графство Хартфордшир, основано през 1862 г. — Б. пр.). Бърз като мълния и цар на двойните подавания. Благодарение на него спечелихме срещу Бедфорд и Тонбридж. Отбеляза по два трая (Трай в ръгбито — поставяне на топката зад гол линията на противника, което носи три точки. — Б. пр. ) на мач!
Макар да нямах и понятие за какво говори, аз казах: „Наистина?“, той отвърна: „Абсолютно“ и мисля, че щяхме да побъбрим още доста за момчето Е. Джимпсън Мъргатройд, ако в този миг котката не бе излязла отново в ефир, променяйки радикално темата.
— Чуйте само! Бих се заклел в дръжката на туземния ми боздуган, че е котка! Тоя ваш прислужник наистина я докарва като жива.