— Дългогодишна практика.
— Дар Божи, бих казал. Такива добри подражатели на животни не се срещат под път и над път. Аз например така и не попаднах на втори носач като оня с пумата. Сума ти народ може да имитира що-годе сносна кукумявка, но това е съвсем различно. Добре, че Кук не е тук да го чуе.
— В какъв смисъл?
— Ами той веднага ще си въобрази, че това е неговата котка и ще обърне къщата с главата надолу, за да я намери. Хич няма и да повярва, че е просто вашият прислужник, който упражнява изкуството си. Разбирате ли, една негова много ценна котка сякаш потъна вдън земя и той е убеден, че в изчезването й имат пръст съпернически интереси. Дори спомена, че ще прибегне до помощта на Скотланд Ярд. Но аз вече трябва да тръгвам. Отбих се само за да ви зарадвам със забележителното възвръщане на паметта ми. Всичко лека-полека изплува. Не е далеч мигът, когато ще си спомня защо мислех, че името ви започва с Ал. Дали не би могло да е ваш прякор, да речем?
— Не допускам.
— И не е съкратено от „Алка-Селцер“ или нещо подобно? Но няма защо да се измъчваме сега. Рано или късно ще се сетя. Ще се сетя!
Нямах представа защо си е набил в главата, че името ми започва с Ал, но това бе дребен въпрос, тъй че не се разпрострях върху него. Веднага щом вратата се хлопна зад гърба му, аз повиках Джийвс на спешно съвещание.
Той влезе, разсипвайки се в извинения. Явно имаше усещането, че е подложил динена кора на младия господар.
— Боя се, че ще ме сметнете за нехаен, сър, но не намерих за възможно да заглуша докрай виковете на животното. Вярвам, че не са били чути от вашия посетител.
— Напротив, бяха, и посетителят беше не друг, а майор Планк, от когото ти тъй изкусно ме отърва преди време в Тотли-на-Хълма. Той е тясно приближен на татенцето Кук и смея да твърдя, че когато нахълта при мен, си изкарах акъла не по-малко от Макбет, когато призракът му се натресе посред вечеря.
— Сцената ми е добре позната, сър. „Не люшкай тез кървави къдрици пред моите очи,“ казва той.
— И напълно го разбирам. Та значи Планк чу ония вопли.
— Извънмерно съжалявам, сър.
— Вината не е у теб. Котките са си котки. Отпърво се стъписах, подобно на Макбет, но запазих само обладание. Казах му, че ти си котешки имитатор, който се шлифова чрез практика.
— Крайно находчиво, сър.
— Така е.
— Джентълменът остана ли удовлетворен?
— Тъй ми се стори. Но какво ще правим с Кук?
— Моля, сър?
— Безпокои ме, че е възможно татко Кук да не клъвне на тая история и да дотърчи тук да претърсва къщата. И като казвам възможно, разбирай сигурно. Постави се на негово място. Той ме хваща в Егсфорд Корт с котката в ръце. Научава, че съм канен на обяд в Егсфорд Хол. „Охо! — казва си тогава, — да пукна, ако тоя не е от бандата на Брискоу.“ Е, мислиш ли, че когато Планк се върне и му каже как ние тук имитираме котки, той ще се върже? Съмнявам се, Джийвс. Ще бъде пред вратата ми в рамките до десет минути, вероятно съпроводен от целокупната местна полиция.
Едно леко сбръчкване на носа му показа, че безпощадната ми логика е дала резултат. Нищо на света не можеше да накара Джийвс да каже: „Сега я втасахме!“, но несъмнено това бе фразата, която щеше да изскочи от устните му, ако той не я бе спрял насред път. Коментарът му към моите obiter dicta (Неща, казани между другото. (Лат.) — Б. пр.) бе кратък и по същество.
— Трябва да действаме, сър.
— Да, Джийвс, ножът опря до кокала. Не се ли породи у теб желание да върнеш тази котка на първоизточника?
— Не, сър. Не ми подобава да връщам котки, но ако позволите да направя едно предложение?
— Говори, целият съм слух.
— Защо да не поверим задачата в ръцете на Греъм?
— Но разбира се! Как не се сетих за това.
— Той е бракониер с установена репутация, а тъкмо един квалифициран бракониер ни е необходим понастоящем.
— Досещам се какво имаш предвид. Неговият богат опит му позволява да снове наоколо, без нито съчка да изпука под нозете му, а това е първото и необходимо условие, когато връщаш котки.
— Именно, сър. С ваше позволение ще отскоча незабавно до „Гъската и скакалецът“ да му предам, че желаете да го видите.
— Върви, Джийвс — отвърнах и само няколко минути по-късно се озовах на четири очи с Хърбърт (Били) Греъм.
Онова, което ме впечатли при първия бегъл оглед на моя гост, бе излъчващата се от него порядъчност. Винаги бях предполагал, че бракониерите са престъпни типове, облечени в онова, което са могли да заемат от най-близкото плашило и бръснещи се веднъж в седмицата. Той, тъкмо напротив, носеше идеално прилепнал костюм от туид и бе избръснат до синьо. Очите му бяха сини и открити, а косата леко посребрена. Човек среща министри от кабинета с далеч по-неизискан вид. Съдейки по външността му, той спокойно можеше да пее в църковния хор на Брискоу я както по-късно разбрах, той действително се изявявал там, бидейки притежател на мелодичен тенор, особено подходящ за химните и за ония откъси от молебена, където се разправя за окаяния грешник.