— Разбирам.
— Хубаво.
— Изглежда, не си чак такъв предател и долен пес, за какъвто те взех.
— Отлично.
— Другия път, като си глътнеш биберона, пак ще ти бръкна в мръсната уста да го извадя.
— Благодаря ти, скъпа лельо. Tout comprendre c’est tout pardonner, както би се изразил мъдрият Джийвс. Това е френски израз.
— Да, мисля, че нищо друго не си могъл да сториш. Но не очаквай от мен да те разцелувам от благодарност. Сега цялата ми кампания отиде на кино.
— О, не говори така. Още нищо не е загубено. Симла може, тъй или иначе, да спечели.
— Да, но човек обича да знае, че е заложил на сигурно. Няма смисъл да ме утешаваш. Чувствам се скапано.
— Аз също.
— Ти пък защо?
— Сгоден съм за момиче, от което ми призлява, щом го видя.
— Пак ли? Човек не може за половин час да те изпусне от очи. Коя е щастливката този път?
— Ванеса Кук.
— Някакви роднински връзкж със стария. Кук?
— Пада му се дъщеря.
— И на теб така ти се пада. Как стана?
— Преди година в момент на мимолетно помрачение й поисках ръката и тя ми отказа с отвращение, но днес нахълта тук с изявлението, че си е променила решението и ме взема за съпруг. Останах като цапнат с мокър парцал.
— Трябвало е да й кажеш да изтича до най-близкото езеро и да се удави.
— Не можех.
— Защо?
— Не е кавалерско.
— Не е какво?
— Кавалерско. К като кавърма, а като агнешко задушено, в като винен кебап, а като аспержи, л като… не се сещам.
— Е, щом си решил да се правиш на кавалер, редно е да очакваш неприятности. Но на твое място не бих се тревожила. Все някак ще се измъкнеш. Нали си ми казвал, че вярваш в своята щастлива звезда. Момичетата, за които си се сгодявал, ако се хванат за ръце, ще опашат земното кълбо. Лично аз ще повярвам, че си се оженил чак когато видя епископът и помощният му персонал да попиват росни чела и да мълвят: „Е, сега вече наистина се отървахме от младия непрокопсаник.“
И с тези окуражителни слова тя ми тресна телефона.
Вероятно смятате, че съм се върнал към „По заповед на царя“ с олекнало сърце. Случаят обаче далеч не бе такъв. Вярно, бях изяснил отношенията си с прародителката и възпрял нейния гняв, който в противен случай би ме прокудил за неопределено време от нейната трапеза, лишавайки ме от шедьоврите на Анатол, този дар Божи за стомашните сокове, но това беше само едната страна на медала. Аз не можех да не скърбя за краха на лелините надежди и мечти, крах, за който аз, макар и проста играчка в ръцете на Съдбата, бях лично допринесъл.
Споделих това с Джийвс, когато той влезе с материалите за следобедния коктейл.
— Духът ми е прекършен, Джийвс — рекох, след като изразих признателност при вида на освежителните съставки.
— Наистина ли, сър? И защо?
— Току-що имах болезнена сцена с леля си Далия. Е, може би „сцена“ не е най-удачната дума, тъй като разговорът се състоя по телефона. Греъм отиде ли си вече?
— Да, сър.
— Придружен от котката?
— Да, сър.
— Е, тъкмо това й казах, и тя го взе доста навътре. Ти никога не си ловувал с ловните дружинки „Куорн“ и „Пайчли“, нали, Джийвс? Да знаеш, че нищо не се отразява по-силно на красноречието. Придава несравнима острота на израза. Прародителката нямаше никаква нужда да търси думи, те се лееха сами като куршуми от картечница. Слава Богу, че не се намирахме лице в лице. Не ми се мисли какво щеше да остане тогава от мен.
— Трябвало е да изложите пред госпожа Травърс фактите, свързани с майор Планк, сър.
— Направих го, Джийвс, в мига, в който успях да вмъкна една дума, и това подейства като… като какво?
— Като балсама от Галаад, сър? (Балсам, който лекувал всички болести и се приготвял от сока на храст, растящ край град Галаад. (Библ., Йеремия, VІІІ,22). — Б. пр.)
— Именно. Щях да кажа като манна в пустинята, но балсамът пасва по-точно. Тя кротна и се съгласи, че не съм могъл да сторя нищо друго, освен да върна котката.
— Твърде удовлетворително, сър.
— Да, но едно друго бреме тегне на моите плещи. Аз съм сгоден, Джийвс.
Глава 14
Както винаги, когато му казвам, че съм сгоден, той не даде израз на капка чувство и продължи да изглежда като съвестно препариран експонат. Ако го запитате защо го прави, той би отвърнал, че не съответства на неговото положение да излиза извън елементарната учтивост при подобни случаи.
— Наистина ли, сър? — бе откликът му.
Обикновено това изчерпва темата и аз не обсъждам с него огъня, на който се пека. Чувствам, че не би било подобаващо, ако това е точната дума, и знам, че той също чувства, че не би било подобаващо, и понеже и двамата чувстваме, че не би било подобаващо, минаваме на други теми.