— О, значи тя не е Джийвс по фамилия?
— Не, сър.
След което той избледня по краищата и се дематериализира, за да се появи миг по-късно отново с информацията, че господин Греъм е в кухнята и би искал да размени няколко думи с мен. В първия момент името не ми говореше нищо, което само иде да покаже пагубното въздействие на непосилния ритъм на живот в Мейдън Егсфорд върху душевните ми сили. Сетне паметта се върна на своя престол и аз изпитах такова нетърпение да видя господин Греъм, с каквото явно и той очакваше да види мен. Изпълнен от светло упование в неговите способности като възвръщач на котки, аз бях далеч от мисълта, че може да се е провалил в мисията си, но, естествено, желаех час по-скоро да науча подробностите.
— В кухнята, казваш?
— Да, сър.
— Давай го по-скоро тук. Няма друг, на когото с по-голяма охота бих предоставил аудиенция.
И малко преди часовникът да удари шест, този рядко надарен мъж се яви пред мен.
Както и преди, бях поразен от невероятно порядъчния му изглед. Съдейки по външността му, никой заек или фазан не би следвало да изпитва и най-леки опасения в негово присъствие и човек с лекота можеше да си го представи като непоклатим стълб на черковния хор по време на света литургия. А неговото тихо „Добър вечер, сър“ бе истинска наслада за ухото.
— Добър вечер — отвърнах на свой ред аз. — Е, успешно ли се справихте? Котката, вярвам, е отново край старото си домашното огнище?
Погледът му помръкна, сякаш бях извадил на бял свят някаква тайна скръб.
— Виждате ли, сър, и да и не.
— Как така и да и не?
— Отговорът на първия от вашите въпроси е утвърдителен. Аз действително се справих успешно. Но за жалост котката не е край старото си домашно огнище.
— Не ви разбирам.
— Тя е тук, сър, във вашата кухня. Отнесох я в Егсфорд Корт, както беше договорено, и я освободих в близост до конюшните, след което се упътих към къщи, щастлив, че съм заработил парите, с които вие тъй щедро ме възнаградихте за труда. Представете си моята тревога и смут, когато, влизайки в селото, открих, че котката ме е последвала по петите. Тя е много обичливо животно и както личи, е успяла да се привърже към мен. Дали бихте желали сега да я върна отново? Разбира се, този път не се чувствам в правото си да поискам пълната тарифа, но да кажем, срещу десет лири?
Ако искате да знаете как погледнах на това предложение, мога с две думи да ви уверя, че за мен то бе прозрачно като стъкло. Много хора, подведени от честното ми и открито лице, си вадят погрешния извод, че аз паса трева, но за мен мошениците са като отворена книга и аз не изпитах капка съмнение, че един от тях стои пред мен сега.
Онова, което ме спря да се възправя в пълен ръст и с гръмовен глас да го разоблича, бе съображението, че нямах друг избор, освен да играя по гайдата на подлеца. Един отказ да снеса парите би го накарал да отиде директно при татко Кук и да смъкне от него щедро възнаграждение срещу сведението, че пра-родителката го е наела да похити котката — а независимо от нейните твърдения за неувяхващата й слава в Мейдън Егсфорд след изпълнението на „Всяка сладурана обича по един моряк“ в моряшко костюмче, аз знаех, че името й ще бъде оваляно в калта. Като капак все още не бях сигурен, че не могат и да я опандизят, а за съкрушителния удар върху храносмилането на чичо Том нямаше какво и да се говори.
И тъй, аз снесох десетачката. Не с песен на уста, но я снесох, и той ме остави на мира.
Известно време след това седях, отдаден на размисли. И тъкмо се канех да се вдигна, за да навестя Орло Портър, когато в стаята нахълта Ванеса Кук.
Глава 15
Придружаваше я слон, който при по-близък оглед се оказа куче с големи щръкнали уши. Аз на драго сърце щях да го почеша зад тях, но след като се наслади за един кратък миг на омайния мирис на моите крачоли, то съзря на улицата нещо, което силно го възбуди и то ни напусна.
Междувременно Ванеса бе взела „По заповед на царя“ и от начина, по който сумтеше, ми стана ясно, че се кани да изгори книгата на клада. У нея от край време се забелязваше изявена жилка на литературен критицизъм.
— Боклук — рече тя. — Крайно време е да започнеш да четеш нещо стойностно. Не очаквам да минешнаправо на Тургенев и Достоевски — очевидно имаше предвид пописващи от немай-къде руски емигранти, с които се е запознала в Лондон, — но има купища други книги, които са по-леки и в същото време обогатяващи. Тук ти нося една от тях — продължи тя, при което съзрях в ръцете й тънко томче, подвързано в мека бледоморава кожа със златни винетки отгоре, и леко потреперих. За мъж като мен, видял в живота си две и двеста, винаги има нещо зловещо в книжлета, подвързани в мека бледоморава кожа. — Това е сборникът с авангардни есета „Прозаични бълнувания на един стихоплетец“ на Реджиналд Спрокет, един блестящ млад поет, от когото критиците очакват велики дела. Неговият стил е обект на всеобщо възхищение, но онова, на което специално ти обръщам внимание, е мисълта в тези малки бисери. А сега вече трябва да тръгвам. Отбих се само да ти оставя книгата…