Вероятно ще си помислите, че съм се олюлял под този удар, но всъщност духът ми не бе чак толкоз огънат, защото бързият ми ум мигновено прозря ползата, която Устър можеше да извлече. Отблъскващият предмет щеше да представлява възхитителен коледен подарък за леля Агата, за която човек винаги трудно намира какво да сложи под елхата. Тъкмо потривах ръце над тази мисъл, когато Ванеса продължи.
— Много внимавай да не я изгубиш, защото е с личния автограф на Реджиналд.
И наистина, един поглед към заглавната страница ме увери в правотата на това твърдение, което само по себе си би пратило леля ми Агата на седмото небе, ако освен собственото си противно име онзи мърляч не бе изографисал и Ванесиното. „На Ванеса, най-прекрасната от прекрасните, от нейния предан обожател“ гласеше посвещението, сривайки с един замах брилянтния ми план. Тук вече на духа ми не му остана нищо друго, освен да се огъне, защото нещо ми подсказваше, че рано или късно ще бъда препитан върху творбата и ако ме скъсат, яка ми душа.
Макар да каза, че трябва вече да тръгва, тя, естествено, стоя още половин час, който посвети почти без остатък на каталогизация на допълнителните дефекти в моралния ми облик, които й бяха хрумнали от последната ни среща насам. Това само иде да покаже колко е силен мисионерският дух у жените, та тя да пожелае да надене брачния хомот ведно с такава недостойна отрепка като Б. Устър. Приятелите й в един глас биха я възпрели от подобна стъпка. „Запокити го в мрака безпросветен, где стон и зъбно скърцане се носят като песен — щяха да кажат те. — За него прав път няма, той е безнадежден.“
Сега обект на нападките й беше моето членство в клуб „Търтеите“. Тя не харесваше този клуб и ми даде пределно ясно да разбера, че след приключването на медения ни месец ще прекрача прага му единствено през нейния труп.
И тъй, ако теглим чертата, онзи Бъртрам Устър, който след брачната церемония щеше да подпише присъдата си пред очите на смълчаното паство, щеше да бъде непушач, пълен въздържател и бивш член на „Търтеите“ — с една дума, куха обвивка на своето някогашно „аз“. Нищо чудно, че докато я слушах, аз преглъщах парещите си сълзи, както няма начин да не ги е преглъщал туземният носач на Планк, докато с гледал как се готвят да го заровят преди залез-слънце.
При тази перспектива по челото ми изби хладна пот и докато тя избиваше, Ванеса се придвижи към вратата, този път явно с действителното намерение да си тръгне. А когато я отвори — защото Бъртрам бе твърде кух като куха обвивка, за да го стори вместо нея, — тя отскочи назад със сподавен писък.
— Баща ми! Задава се по алеята.
— Задава се по алеята? — запитах озадачен. Не можех да си представя защо татко Кук ще ми прави визити на учтивост. В края на краищата ние просто не бяхме в такива отношения.
— Спря да си завърже обувката — извика все тъй задавено тя, с което участието й в диалога приключи. Без повече коментар се метна по посока на кухнята като лисица, гонена едновременно от „Куорн“ и „Пайчли“, и вратата на черния вход се затвори с трясък след нея.
Можех да вникна в чувствата й. Запозната с татковата си неприязън към последния от рода Устър, неприязън дотолкова изявена, че го караше да моравее и да завира котлети барабар с костите в кривото си гърло само при произнасяне на името ми, тя, като неглупаво момиче, си даваше сметка, че последното място, където той би искал да я свари, е уютната ми вила. Орло Портър си беше помислил най-лошото, научавайки за нейните тайни посещения в дома на Устър, както той самият се изрази, а един баща, разбира се, щеше да си помисли по-лошо дори от Орло. Макар и чист като ангел, аз щях да видя доста зор, докато го убедя, че не съм някакъв съвременен Казабианка. Не, Казабианка беше оня, дето стоял на пламтящата палуба (Става дума за известна поема от Фелисия Хърманс (1794–1835), посветена на героичната смърт на Джакомо Казабианка, малкия син на морски капитан. Момчето било поставено от баща си на вахта, но корабът се запалва и бащата изгаря. Момчето обаче не напуснало поста си до последния миг, когато корабът се взривил. — Б. пр.). Казанова. Знаех си, че ще се сетя.