— А тя, предполагам, също те цени високо?
— Позна.
— Може би сте дори сгодени?
— Да.
— Е, за много години!
— Но не можем да се оженим заради баща й.
— Опъва се, а?
— Като муле.
— Но какво значение има благословията на бащата в нашия просветен век?
Болезнен израз изплува в очите му и той се сгърчи като ритнат от кон. Явно бях сипал сол в раната.
— Голямо, ако той е попечител на парите ти, а от работата си изкарваш само колкото да не умреш от глад. Чичо Джо ми завеща достатъчно, за да се оженя за двайсет момичета. Той беше съдружник на бащата на Ванеса в един голям хранителен концерн. Но не мога да пипна нито пени, защото той ги остави под опеката на дъртия Кук, а Кук не иска да ми ги даде.
— Защо?
— Не одобрява политическите ми възгледи. Казва, че нямал намерение да хрантути разни червени боклуци.
Допускам, че в тази точка от разговора може да съм го изгледал малко накриво. Едва сега разбирах що за стока е и бях доста шокиран, защото хич не си падам по комунистите. И въпреки всичко той ми беше, образно казано, гост, тъй че се ограничих да му кажа, че това сигурно е доста неприятно, а той каза, че да, адски неприятно, и добави, че само белите коси на Кук го спасили от един хубав пердах, което пък иде да покаже, че не е чак толкова лошо на човек да му побелеят косите.
— Освен дето не харесва политическите ми възгледи, той смята още, че аз отбивам Ванеса от правия път. Разбрал от някъде, че тя ходи по протестните маршове, и държи мен отговорен. Ако не съм бил аз, вика, тя никога нямало да върши такива щуротии. И заплашва, че ако се забърка в някоя каша и името й попадне във вестниците, ще я прибере право вкъщи и ще я държи там, докато не й дойде акълът в главата. Той има голямо имение в провинцията, където държи цял яхър от състезателни коне. Може да си го позволи, след като толкова години е скубал бедните сирачета и вдовици.
Тук ми беше на езика да го поправя, изтъквайки, че не е скубане да продаваш на хората месни и зеленчукови консерви на цени, по-ниски отвсякъде другаде, но както вече казах, той ми беше гост, тъй че се въздържах. Хрумна ми мимолетната мисъл, че Ванеса Кук вероятно няма да се задържи още дълго в Лондон, след като е развила навика да налага полицаи, но не я споделих с Орло Портър от нежелание повторно да втрия в раната му сол.
— Но хайде, стига сме говорили за това — рече той, затваряйки темата с трясък. — Вече можеш да ме свалиш където ти е удобно. Благодаря за возенето.
— Няма защо.
— Накъде си се запътил?
— Към Харли Стрийт, (Улица в Лондон, където имат кабинети светилата на медицината — Б. пр.) на лекар. Имам по гърдите петна.
Това разкритие даде твърде удивителен резултат. Лицето му доби остър използвачески вид и Орло-любовникът пред очите ми се прибра на склад за понататъшна употреба, отстъпвайки място на Орло акулата-застраховател.
— Петна? — попита той.
— Розови — отвърнах аз.
— Розови петна. Това е сериозно. Най-добре ще е да си извадиш една полица при мен.
Напомних му, че вече съм го сторил, но той поклати глава.
— Не, не. Онази беше само за злополука. Това, което ти трябва сега, е застраховка живот, а за твой късмет — изтъкна Орло, измъквайки от джоба си тесте хартии с жеста на илюзионист, който вади от цилиндъра си заек, — случайно нося една у мен. Подпиши тук, Устър — каза той, като този път в пръстите му се появи писалка.
И магнетизмът му бе тъй силен, че аз подписах там.
Орло изрази одобрение.
— Ти постъпи мъдро, Устър. Каквото и да ти каже лекарят, когато отидеш при него, колкото и кратък да е земният ти дял, за теб остава утехата, че вдовицата и малките ти рожби са осигурени. Свали ме тук, Устър.
Аз го свалих и подкарах отново към Харли Стрийт.
Глава 3
Макар и задържан от протестния марш, аз подраних за доктора и при влизането си в чакалнята бях уведомен, че в момента при него има друг господин. Седнах на канапето и тъкмо прелиствах миналогодишен брой на „Илюстрейтид Лондон Нюз“, (Консервативно ежемесечно списание, печатащо статии по вътрешна и международна политика, археология, изкуство и т. н., с много фотографии. — Б. Пр. ) когато вратата към леговището на Е. Джимпсън Мъргатройд се отвори и отвътре се пръкна възрастен образ с едно от онези силно загорели колонизаторски лица, сякаш собственикът му бе навикнал да седи на припек без слънчобран. Той ме разглежда няколко секунди като муха, забучена на карфица, след което, забелязал моето сепване при вида му, рече: „Здрасти“. Бях го разпознал като майор Планк, пътешественик и ръгби-маниак, с когото за последен път се бяхме срещнали в неговата къща в Глостършир, където той ме набеди в опит да му измъкна пет лири чрез измама. Напълно безпочвено обвинение, както едва ли има нужда да споменавам — намеренията ми тогава бяха бели като снощен сняг, ако не дори по-бели, но въпреки това нещата се усложниха и по всичко личеше, че и сега ще се усложнят. Аз седях в очакване да бъда разобличен и тъкмо се чудех къде ли ще му излезе краят, когато за мое учудване той заговори по най-радушен начин, сякаш бяхме стари бойни дружки.