Споменавам историята, за да изтъкна, че аз самнят бях не по-малко сдържан. „Да пукнеш дано, гнидаво добиче такова“ — бе единственият ми коментар и още преди да го изрека, се озовах лице в лице с мъжа, извикал: „Хей!“
Той ми беше направил лошо впечатление още от самото начало, защото гласът му ми навя тъжни спомени за армейския сержант, който идваше два пъти седмично да ни учи на маршировка в частното училище, където спечелих онази награда от викторината по вероучение, за която може и да съм ви споменал. Гласът на сержанта приличаше на каруца с ръждясали консервни кутии, друсаща се по чакъл, и това „хей!“ живо ме върна в ония дни.
Естествено, беше доста тъмно, но все пак имаше достатъчно видимост, за да забележа нещо, което допълнително охлади чувствата ми към това дете на нощта — а именно, че е ръгнал в ребрата ми едно твърде голямо чифте. Казано накратко — противник, който бе по-здравословно да се котка с блага дума, отколкото да се рита по пищялките. И тъй, прибягнах към думи, изговаряйки ги колкото се може покротко измежду тракащите зъби.
— Каква хубава вечер — рекох. — Дали не бихте могли да ме упътите към Мейдън Егсфорд? — Щях да продължа в същия дух, обяснявайки, че съм се разхождал сред природата и съм се отклонил от правия път, но той явно не ме слушаше, защото единственият му отклик бе едно дрезгаво: „Хенри!“, вероятно обръщение към негов колега. Един глас, който можеше да принадлежи само на сина на армейския сержант, отвърна: „Кво?“
— Я ела!
— Къде?
— Тук, къде!
— Ама аз си ям вечерята.
— Ами спри да ядеш тогава и ела. Фанах един да задига конете.
Той бе улучил верния подход. Хенри очевидно поставяше своя дълг над всичко. Когато дългът го зовеше, той зарязваше своите яйца с бекон и се юрваше под знамената. Само след миг довтаса при нас. Междувременно кучето, след като ми подуши крачолите и опря кални лапи на гръдта ми, се запиля нанякъде. То явно имаше много и разностранни интереси и трудно успяваше да огрее навсякъде.
Хенри донесе и фенерче, с което обходи външността ми.
— Майко — рече, — ма туй ли е той?
— Ъхъ.
— Сигур живей в помийна яма.
— Ъхъ.
— Смърди, не ще и дума.
— Мм.
— Кат в онази песен „Ни ми било то майска роза…“
— Трендафил.
— Роза, ако питаш мен.
— Не, трендафил.
— Добре де, както кажеш. Кво ще го правиш?
— Ще го водя на господин Кук.
Перспективата за повторна среща с татко Кук при подобни обстоятелства и след всичко, случило се помежду ни следобед, никак не ми допадна, но не можех да сторя нищо, тъй като Хенри ме повлече за яката, докато родителят му ме ръгаше отзад с аркебуза.
На прага на къщата бяхме посрещнати от иконом, подразнен, задето го откъсват от вечерната му лула и го занимават, както той се изрази, с „разни прошлеци, миришещи на аварирала отходна тръба“. Нямах представа в какво всъщност бях паднал, но ставаше все по-недвусмислено ясно, че е било нещо твърде специално. Целият тон на обществената реакция на моето присъствие подчертаваше този факт.
Икономът беше категоричен по всички въпроси. Не, каза, нямало начин да се видят с господин Кук. Да не би да си въобразявали, че господин Кук ходи с противогаз? А дори и да съм миришел на прясно окосена ливада, добави той, господин Кук пак не можело да бъде безпокоен, защото имал посетител.
— Защо не го затворите в някоя ясла? — излезе той с предложение, което бе посрещнато със задоволство от моите гавази.
Мога силно да препоръчам на онези свои читатели, които се изкушават да се затворят в конска ясла, да зарежат тази идея, защото в нея няма хляб. В конюшнята е спарено, тъмно и няма къде другаде да се седи освен на пода. От време на време се разнасят странни цвърчения и зловещи дращения, свидетелстващи за това как плъховете трупат апетит, преди да започнат да те ръфат до кости. След като конвоят ми се отдалечи, аз доста дълго се въртях, търсейки начин да се освободя, но единственото, което ми хрумна, бе да уловя някой плъх и да го дресирам да ми изгризе дупка във вратата. Но това щеше да отнеме време, а аз изгарях от нетърпение да се добера до вкъщи и да се пъхна в леглото.
Докато претеглях в ума си плана с обучения плъх, аз открих опипом вратата и машинално, мислейки за други неща, натиснах дръжката. Направих го повече, за да се намирам на работа, отколкото защото очаквах нещо да се случи, но да пукна на място, ако проклетата врата не се отвори.
Отпърво помислих, че моят ангел хранител, пробуден от летаргичния си сън, се е нагълтал с витамини и се е превърнал във фурията, която би следвало да бъде от самото начало, но после проумях какво трябва да се е случило. Чисто и просто всеки от двамата ми тъмничари беше решил, че другият е врътнал ключа. Както се казва, много баби, келяво дете. Не знаех само кой от тях ще се рита по-силно отзад, когато станеше ясно, че са лишени от своя Бъртрам.