Не и от мен, бързам да уточня. Според мен старият проклетник си беше получил напълно според заслугите. Не може цял живот да вилнееш и да тормозиш хората с противното си камшиче, без накрая да си платиш за дяволъка. Мелниците на боговетемелят бавно, но сигурно, дето е рекъл онзи. („Онзи“ е немският поет Фридрих фон Логау (1604–1655). — Б. пр.)
В това философско настроение храносмилах с помощта на блага цигара, когато Джийвс влезе да разчисти масата и аз му съобщих новината.
— Симла е спечелил, Джийвс.
— Наистина ли, сър? Това е крайно задоволително.
— А леля Далия е била цапната по носа с тапа от шампанско.
— Моля, сър?
— При последвалите празненства в дома на Брискоу.
— А, разбирам, сър. Болезнено изживяване, но вярвам, че удовлетворението от финансовия успех е позволило на госпожа Травърс да го понесе с подобаваща твърдост на духа. Ведър ли бе тонът на съобщението й?
— Писмото не беше от нея, а от чичо Том. Той е приложил ето това.
Подадох му изрезката и видях, че тя го заинтригува дълбоко. Лявата му вежда се повдигна най-малко с една осма от сантиметъра.
— Потресаващо, Джийвс.
— Извънредно, сър. Но не съм сигурен, че бих подкрепил изцяло решението на съдиите.
— Така ли?
— По-скоро съм склонен да разгледам случилото се като един вид природно бедствие.
— Е, слава Богу, че не си бил в комисията. Въображението немее при мисълта какво би сторила леля Далия, ако нещата се бяха развили иначе. Мога да си я представя как пъха таралежи в леглото на майор Уелш и получава четиринайсет дни в кафеза за изливане на кофи с помия от прозореца върху главите на адмирал Шарп и сър Еверард Бут. Аз самият бих получил нервен срив през първите два дни. А в Мейдън Егсфорд и бездруго си беше достатъчно трудно да не получиш нервен срив. — Сега вече и дванайсетте цилиндъра на философското ми настроение работеха на пълни обороти. — Джийвс — рекох, — ти размишляваш ли понякога върху живота?
— В отделни случаи, сър, през свободното си време.
— И как го намираш? Доста бръмнат на места, не ти ли си струва?
— Би могло да се опише и по този начин, сър.
— Струва ти се, че еди-кое си е така и така, докато то всъщност изобщо не е така и така. Схващаш ли мисълта ми?
— Не напълно, сър.
— Добре, да вземем един прост пример. На пръв поглед Мейдън Егсфорд даваше всички признаци на един тих безбурен пристан. Дотук съгласен ли си?
— Да, сър.
— Спокоен райски кът с китни дворчета и румени селяци накъдето се обърнеш. А после изведнъж смъкна фалшивите си мустаци и брада и отдолу се оказа същинска преизподня. За да намерим мир и покой, трябваше да дойдем чак в Ню Йорк и ето че тук ги гребем с пълни шепи. Животът се носи гладко и нищо не се случва. Да са ни ограбили насред улицата?
— Не, сър.
— Да ни е застреляла младежка банда?
— Не, сър.
— Ето на. Не, сър. Плуваме си като бъбречета в лой. И ще ти кажа защо. Защото тук няма лели. И най-вече защото сме на три хиляди мили от госпожа Далия Травърс от Бринкли Малър, Маркет Снодзбъри, Устършир. Не ме разбирай погрешно, Джийвс. Аз обичам старата плът и кръв. На практика дори я обожавам. Никой не може да каже, че е скучал в нейната компания. Но моралният й облик куца. Тя не прави разлика между онова, което е по Хойл и онова, което не е по Хойл (Тоест „както трябва“, „по всички правила“. Популярен израз по името на Е. Хойл, автор на книгата „Наставления за играта вист“, изд. 1742 г. — Б. пр.). Когато ще предприема нещо, не се пита: „А дали Емили Поуст (Американска писателка и журналистка, известна със статиите си на тема етикет и добри маниери. Авторка на книгата «Етикет» (1922 г.), претърпяла множество преиздания. — Б. пр.) би одобрила това?“, а пердаши направо през просото, както в случая с котката. Знаеш ли откъде идва цялата беда с лелите като класа, Джийвс?
— Не, сър.
— Те не са джентълмени — рекох сериозно.