— Не — отвърнах. — Благодаря за любезната покана, но мисля, че ще си наема някъде вила.
Следващите й слова показаха, че същината на проблема й убягва.
— Защо е всичко това? — запита тя. — Какво толкова те е напънало да ходиш някъде? Да не се криеш от полицията?
— Лекарско предписание.
— Тия ги разправяй на старата ми шапка. От дете си здрав като пън и също толкова умен.
— До тази сутрин, когато по гърдите ми избиха петна.
— Петна?
— Розови.
— Обикновена проказа.
— Докторът не е на това мнение. Според него съм типичен градски младеж, който не си ляга достатъчно рано. Нареди ми да отпрашвам за провинцията да дишам чист въздух, тъй че ми трябва селска къща.
— С две липи отпред и месечко да наднича вечер между клоните им?
— Нещо подобно. Да имаш представа как се наемат такива имоти?
— Аз ще ти намеря. Джими Брискоу бъка от всякакви селски къщи, които дава под наем. А и Мейдън Егсфорд, където той живее, е на един хвърлей място от морския курорт Бридмът, знаменит със своя живителен въздух. Труповете в Бридмът скачат от катафалките и го удрят на пролетни танци.
— Звучи примамливо.
— Щом уредя къщата, ще ти се обадя. Мейдън Егсфорд ще ти хареса. Джими отглежда състезателни коне, а в Бридмът скоро се организира голямо надбягване, тъй че ще имаш не само чист въздух, но и развлечения. Един от конете на Джими ще участва и всеки, който разбира, е заложил на него, макар в определени среди да се шири мнението, че жребецът на някой си господин Кук също не бил за изхвърляне. А сега, за Бога, се махни от жицата, защото имам работа.
Дотук, рекох си аз, докато оставях слушалката, добре. Бих предпочел, разбира се, една визита в собствения дом на прародителката, където несравнимият Анатол, при чието име лигите сами потичат, щеше да ме тъпче със своите шедьоври, но един Устър понася несгодите твърдо. А и все пак фактът, че скъпата ми леля нямаше да е в една къща с мен, та да ме навестява час по час за поучителни и обогатяващи беседи, си имаше своите предимства.
Единственото, което ми оставаше сега, бе да съобщя вестта на Джийвс, при която перспектива леко се спаружих.
Проблемът бе там, че ние, кажи-речи, бяхме стегнали куфарите за Ню Йорк и аз знаех, че той очаква това пътуване с изплезен език. Не го знам какви ги върши в Ню Йорк, но явно много му допада, поради което предчувствах горчиво разочарование.
— Джийвс — рекох, когато се върнах в Устъровия Генерален щаб, — боя се, че имам лоша новина за теб.
— Нима, сър? Съжалявам да го чуя.
Лявата му вежда се бе повдигнала с близо четвърт сантиметър и аз разбрах, че е дълбоко развълнуван, тъй като рядко съм го виждал да я повдига с повече от една осма от сантиметъра. Естествено, той веднага си бе направил извода, че ще му съобщя как докторът ми е дал още три месеца живот, ако не и два.
— Диагнозата на господин Мъргатройд не беше ли обнадеждаваща, сър?
Побързах да разпръсна опасенията му.
— Строго погледнато, беше. Твърде обнадеждаваща дори. Той каза, че петната сами по себе си не чинели и една паница леща и можели да се пренебрегнат. За мен те са пролетен повей, от който не ми пука на черупката.
— Извънредно задоволително, сър.
— Извънредно, както казваш. Но почакай, преди да излезеш да танцуваш по улиците, защото това не е всичко. Друго имах предвид, споменавайки за лошата вест, а именно, че трябва да се оттегля в провинцията и да водя спокоен живот. Иначе докторът не отговаря за последствията. С две думи, боя се, че Ню Йорк кучета го яли.
Ударът трябва да е бил суров, но той го понесе с безгрижната невъзмутимост на индианец на кола за мъчения. Нито вик не се изтръгна от устните му, само едно „Наистина ли, сър?“, при което аз веднага се постарах да му изтъкна светлите страни.
— Това е разочарование за теб — рекох, — но може би в крайна сметка трябва да си само благодарен. В наши дни в Ню Йорк, кажи-речи, всеки бива ограбен насред улицата или застрелян от младежка банда, а да те грабят и пречукват, не е никак приятно. Всички тези неща никога не ще ни сполетят в Мейдън Егсфорд.
— Моля, сър?
— Намира се в Съмърсет. Леля Далия гостува там у някакви познати и ще ми уреди вила. Това е на един хвърлей камък от Бридмът. Бил ли си някога в Бридмът, Бийч?
— Често, сър, като момче, а и Мейдън Егсфорд ми е добре познат. Една моя леля живее там.
— А една моя леля пък отива там. Какво съвпадение, а?
Тонът ми беше свеж, защото всичко явно се уреждаше като по мед и вода. Той вероятно бе гледал на предстоящия провинциален рейд като на безпросветно заточение, та облекчението, че първото нещо, което му предстои да види там, ще е една обична леля, трябва да е било страхотно.