Отец Пьотър изповяда леля Поля и си тръгна. Дълго стоя на шосето и вдигаше ръка, щом се зададеше някой камион. Две коли минаха, без да спрат. Тогава отец Пьотър измъкна от пазвата си готова свита цигара, вдигна я над главата си и още първата кола спря, шофьорът гостоприемно отвори вратата на кабината.
Леля Поля умря и я погребаха на болничното гробище. То беше голямо, намираше се в подножието на един хълм (вместо „да умреш“, болните казваха „да отидеш под хълма“), с братски могили „А“, „Б“, „В“ и „Г“ и няколко хордообразни линии от отделни гробове. На погребението на леля Поля не дойдоха нито началникът, нито съпругата му, нито отец Пьотър. Обредът бе най-обикновен: нарядчикът върза на левия глезен на леля Поля дървена дъсчица с номер. Това беше номерът на личното й дело. Според инструкцията номерът трябваше да бъде написан с обикновен черен молив, в никакъв случай не с химически — както на топографските маркировки по дърветата в гората.
Обръгналите санитари-гробари затрупаха с камъни съсухреното тяло на леля Поля. Нарядчикът закрепи върху камъните пръчка — със същия номер на личното дело.
Минаха няколко дни и в болницата се появи отец Пьотър. Вече беше ходил на гробището и сега вдигаше скандал в канцеларията.
— Кръст трябва да се сложи. Кръст.
— Само това остава — отговори му нарядчикът.
Кавгата продължи дълго. Най-сетне отец Пьотър каза:
— Давам ви една седмица. Ако за това време не сложете кръст, ще се оплача на началника на управлението. Ако не ми помогне — ще пиша на началника на строителството. Ако и той откаже — ще се оплача от него в Совнаркома. Ако и Совнаркомът откаже — ще пиша до Синода! — развика се отец Пьотър.
Нарядчикът не беше арестант от вчера и добре познаваше „страната на чудесата“; знаеше, че там може да се случат най-неочаквани неща. И след като размисли, реши да доложи цялата тази история на главния лекар.
Главният лекар, бивш министър или заместник-министър, го посъветва да не спори и да постави един кръст върху гроба на леля Поля.
— Щом попът е толкова настойчив, значи не е случайно. Сигурно знае нещо. Всичко е възможно, всичко е възможно — измърмори бившият министър.
Сложиха кръста, първия кръст на това гробище. Виждаше се отдалеч. Макар да беше единствен, цялото място заприлича на истинско гробище. Всички болни, които можеха да се движат, отидоха да го видят. Закрепиха на него и дъсчица с надпис, обграден в траурна рамка. Поръчаха го на един старец-художник, който лежеше в болницата вече втора година. По-точно не лежеше, а само му се водеше едно легло — цялото му време отиваше за серийно производство на три вида репродукции: „Златна есен“, „Тримата богатири“ и „Смъртта на Йоан Грозни“. Художникът се кълнеше, че може да ги рисува със затворени очи. Клиенти му бяха всички началници от селището и от болницата.
Но художникът се съгласи да направи дъсчицата за кръста на леля Поля. Попита какво трябва да напише. Нарядчикът порови в списъците си.
— Нищо не мога да намеря, освен инициалите — рече той, — Тимошенко П. И. Пиши Полина Ивановна. Починала на еди-коя си дата.
Художникът, който никога не спореше с клиентите, написа каквото му се каза. А точно след седмица се появи Петка Абрамов, тоест отец Пьотър. Той рече, че леля Поля се казва не Полина, а Прасковя, и не е Ивановна, а Илинична. Каза и датата, когато се е родила, и настоя тя също да се впише. Надписът бе поправен в негово присъствие.