На петнайсетият ден цъфнах пред лекарския кабинет. Там както винаги се бе заформил дежурния митинг. Излиза Ленчето, усмихва ми се нежно и гръмогласно виква.
— Хайде Пиленце! Твой ред е!
Влязох притеснен, пребледнял, отслабнал. Доктора ме погледна. Присегна се, повдига клепача ми за да види дали нямам анемия и попита:
— Пак ли язвата?
— Неее! Сега е друго!
— Какво?
— Ами разстройство! — измънквам и поглеждам Ленчето.
— Какво си ял?
— Не съм ял, пил съм…
— Кажи де, какво пи?
Обясних му за лечението с кефирената гъба, а той цъка, поглежда Ленчето и се усмихва.
— И как пи кефира?
— По три пъти на ден…
— Триии пъъъти!!! Абе ти луд ли си? Знаеш ли че има хора които от тая течност са умирали? Гъбата се размножава по червата и обхваща цялото тяло. Ба-а-а-вна и мъчителна смърт!
Гледа ме той, усмихва се, а след това взе кочана с рецептите и започна да пише.
— Сега ще вземеш само това, а с гъбата–край! Веднага я спираш! Разбрахме ли се?
— Да докторе! Разбрахме се! — промълвих изтерзано и се олюлях от слабост.
Тоя път Ленчето мълчеше. Мълчеше като комунист на разпит. Дума не обели. Аз взех рецептата и се запътих към аптеката. Прахчетата които ми изписа доктора спряха разстройството за един ден. Лечението с гъбата обаче не повторих. Не бях старо, но бях патило. Край! С Ленчето се срещахме често, нали ми бе в махалата. Разминавахме се както ескимос със бяла мечка.
Минаха години. Дойде демокрацията. Ленчето я изхвърлиха от работа. През онези години трудно се намираше работа. Чух, че е опитвала като нощна медицинска сестра в хирургията.
В даден момент Ленчето изчезна от квартала. Съкварталците които питах ми обясняваха, че била заминала за Либия. Такава беше модата тогава. Всички медици които оставаха без работа заминаваха за Либия. Там се търсеха медици. Даваха им големи възнаграждения. В какви условия работеха обаче, можеше само да се предполага.
Много рядко виждах Ленчето. На три-четири години идваше за да навести бедния си празен дом а след това пак заминаваше. След случая с нашите медицински сестри, тя бе сменила местоработата. Била отишла в Италия. Казваха, че я виждали на българските сбирки в Неапол.
Откакто вдигнаха цените не бях купувал прясно мляко. Имаме тук в квартала едни хора, които отглеждат крави в покрайнините на града.
В една мъглива съботна утрин реших да мина до тях за да купя, вкусно пълномаслено мляко. Няколко ранобудни пенсионерки бяха вече заформили малка опашка пред вратата на говедовъдите. След поздрава, моя милост тутакси сладкодумно се включи в дискусията по ценовата реформа породена от влизането ни в Европейския съюз. Разговорът течеше гладко, но емоционално, подплатен с твърди та чак железни аргументи.
В един момент ушите ми дочуха познат глас. Не може да бъде! Това трябва да е Ленчето! Вгледах се в особата която плещеше солените и пиперливи думи и я познах. Беше побеляла, отслабнала. Сините и очи грееха весело под черно изписаните и изскубани вежди. Устата и бе нацапана набързо с бледо лъщящо червило, размазано тук там нехайно. Ситни бръчици браздяха челото и бузите и. Бе обула син развлечен анцунг. Стари изпокъсани чехли се мъдреха на краката и.
Носеше в ръка малка полиетиленова торбичка с хляб, тесто и още някакви продукти.
— Ти ли си бе, Ленче!? — възкликна една спретнато облечена пенсионерка до мен. — Ела да те видя! Прибра ли се най-после от Италия?
Бях облякъл зелена работна шуба и бях нахлупил до самите очи поизлинялата от слънцето беизболна шапка. Бях неподстриган, небръснат с прораснала побеляла коса. Ленчето погледна разсеяно към мен, но не ме позна.
Че като започна един дълъг монолог. Да не ви разправям. Поприкрих се зад нечии пенсионерски гръб, защото не исках да ме познае и заговаря. Заслушах се. Отвътре ме напираше смях, но не смеех да му дам воля. Само слушах и се дивях. Тя си беше същата, поне на реч и уста. Завиждах на въображението и, на дарбата да разказва така картинно и описателно преживелиците си. Видях я в друга светлина. Бяха минали години. Животът ни бе разлюлял жестоко и бе внушил нови истини за борба и за оцеляване.
С добре подбрани, пълни с хумор думи, Ленчето изплакваше съдбата си, тежката съдба на сама жена-емигрант.
— Знаеш ли комшийке, тук в тая Враца много народ ме знае. Някои ме обичат, други ме мразят. Когато започнах най-напред работа във вътрешното отделение, бях много младо моме. Нищо не знаех за тая моя трудна професия. Имаше един поп Гроздан. Той вече не е жив. Лека му пръст на човека! Та тоя поп го лекуваха в пета стая. Започнах аз работа, а той все след мене ходи. Където вляза да бия инжекции и попа след мен. Беше тежко отделение. Много народ мреше там.