Попитах го веднъж, „Абе отче, какво клефаш след мен като поклесар?“ А светия човек ми отговори, „Дъще, грешниците не бива да мрат без да са изповядани. Ходя, след теб защото зная, че теб те викат или за умрял или за берящ душа раб божи.“ Уплаших се от тия му думи. Досега не бях видяла пред мен да умира човек. Винаги когато ме викнеха при някой се разтрепервах.
Казвах си, „Ами ако е умрял?“ Започнах да пия валидол иначе спринцовката ми играеше в ръката.
Една нощ влизам в стаята с тежко болни. Някакъв скелет се надигна от леглото, изправи се пред мен и ми дъхна в лицето. „Пие ми се вода…“ — казва. Подскочих от страх. Да ти рипнат така изневиделица! Дадох му вода, а след половин час казаха, че човека умрял. Бях последната която го видя жив. Та така…
А в Италия… Да не ти разправям. Пуснали слух, че съм умряла и че са ми правили четирийсет… Чудя се аз защо ме гледат така. Стоят някакви, нито ги знам нито ги познавам и ме гледат като вампирясал дух. Имало там една врачанка която картинно описала как съм умряла.
Като разбрах причината на изумлението, че като ги почнах. Е…х им майката набързо. Както аз си знам. Какво ще им чиня евала на тия курви! Нали за това са отишли там, да висят по пияците и да събират пари от клесане. А мъжете, нашите българчетата де, представете си, женят се за румънки. Па от румънките по-големи курви нема! Цял свет го знае!
— О-о-о пич! Как си бе?
От отсрещната къща излезе някакъв мъж на средна възраст. Като видя Ленчето, приближи и с охота започнаха един емоционален и цветист разговор.
— Не помниш ли ми името, ма Ленче?
— Как ще го помня, ако взема да помня на всички врачани които познавам имената ще ме заболи глава.
— Какво си купила?
— Ами те… лебец и тестенце, готово замесено, че не ми се разправя да меся. Дояло ми се е пица. Та ще си врътна една пица па да става каквото ще.
— Ами гъби не взе ли?
— Откъде пари за гъби? Префирци!
— Аз имам малко сушени манатарки. Да знаеш, че с гъби пицата става много ароматна.
— Хайде бе! Па дай малко от тях да сложа. Ще има и за тебе пица.
— Готово! За тебе винаги! — мъжът се връцна обратно и след малко излезе с пакетче сушени манатарки в ръка.
— И да ги натопиш предварително във вода. Трябва да омекнат. А кашкавала се слага най-напред и най-отдолу. Над него се редят другите, неща. Така пицата става най-вкусна. Един мой човек си купил пица на парче и казва. „Абе как правят пиците там тия хора, бе!? Жената все се мъчи с разни комбинации и нищо не става. Имало си казват чалъм. Кашкавала се слагал най-отдолу та да бъде мека и леко тестава.“
— Мерси за съвета! Ей, пич! Ще извиняваш ама не ти помня името. Като я врътна ще ти донеса от нея да я опиташ.
— Няма да ме има до довечера. Заминавам за село.
— Нищо, аз ще я дам на жена ти пък ти ако искаш я яж.
Не успях да разбера как продължи диалога. От долния край на улицата се появи стар и олющен „опел“. Той спря пред малката пенсионерска навалица и едно младо момче заизважада от багажника пластмасовите гюмове с още топло и ароматно мляко. Бях втори на опашката. Напълниха ми бутилката, платих и си тръгнах.
Бях решил да се обадя на Ленчето. Миналите лоши спомени и премеждия бяха отдавна забравени. Те бяха останали там, далече в миналото на нашата незабравима младост. Огледах се. Нямаше я. Беше си отишла. Не ме позна, може би беше за добре или кой знае…
Тръгнах нагоре по улицата, натам където ранната утринна мъгла скриваше призрачните сиви силуети на кооперациите около Стария пазар. Глутница бездомни кучета се разлаяха. Втурнаха се стремглаво към техен родственик който незнайно защо бе решил да си търси прехраната в тукашните кофи за боклук.
Вдигнах яката на зелената работна шуба за да се запазя от проникващия влажен студ. Край мен, в дворовете на къщята, сливите бяха разцъфнали.
Пролетта неуверено и плахо се събуждаше, като новородено отворило учудени очи за тоя непознат но примамливо интересен свят.