През „смъртоносното време“, най-страшните гладни месеци от края на 1941 до началото на 1942 г., картината е различна. Радиото работи с прекъсвания. Трудно е да си представим хората, които вървят опипом, които често не обръщат внимание на виковете и молбите на някой паднал, който има нужда от помощ, да спират, за да слушат високоговорителите по улиците.
В онези дни едва ли някой е чел вестници. От декември 1941 г. вече не ги окачват по улиците, няма как да ги купиш от будките. „Едва през пролетта отново ги лепяха по оградите“ – си спомня Дмитрий Лихачов.6 Силно намаляват колонките на „Ленинградска правда“, но във вестника има малко описани правдиви картини на живота в обсадения град, макар че за това не са виновни авторите. Не всеки е можел да се абонира за вестник. Анна Остроумова-Лебедева даже през март 1943 г. трябвало да ходи до „Лесной проспект“, за да чете вестниците по оградите.7
Когато обръчът на блокадата се затваря, градът е обхванат от транспортна парализа. Веднага се проявяват последствията. Всеки, който е преживял блокадата, разказва за безкрайните проблеми, мъки и страдания на ленинградчани, които замръзвали от студ и падали изтощени по улиците, загивали от бомбите. Най-осезаемо се усеща спирането на трамваите.
През ранната есен на 1941 г. трамваите все още вървят до Средна Рогаткаxv, където „жени, деца и старци човъркат земята, за да търсят останали [...] листа от зеле“. С трамваите се возели хората, които копаели наблизо окопи, насипи, изграждали отбранителни съоръжения.8 В края на ноември трамваите постепенно, но постоянно намаляват и дори Николай Тихонов, който толкова предпазливо описва бита от онези дни, е забелязал „неимоверната блъсканица“ в тях вечер. След 8 ноември 1941 г. трамваите се движат бавно заради бомбардировките. При съобщение „в района започва артилерийски обстрел“ трябвало да заобикалят отдалече опасните места. Пътниците трябвало да слязат и трамваите пътували празни за там, където не падат снаряди. В началото не минавало и без нарушения на движението. По онова време радиотранслационните зони обхващали няколко квартала и щом обстрелвали един от тях, получавали предупреждение и онези ватмани, които работят на безопасни места.9 Трябва да отбележим, че най-много жертви сред пътниците в трамваите има от артилерийски обстрел, а не от въздушни нападения. Особено трагична е съдбата на пътниците, пътували в претъпкан трамвай при Ситни пазар: загиват няколко десетки души.
В началото на декември 1941 г. трамваите се движели най-вече сутрин и вечер. На 2 декември актьорът Фьодор Никитин пише в дневника си: „трамваите въобще спряха“, но движението спряло напълно едва след няколко седмици. На 9 декември градският съвет съкращава няколко трамвайни линии, намаляват и броя вагони. Тези съкращения не са сериозни, но опитите постепенно и подредено да се преобразува трамвайният транспорт по време на първата блокадна зима са временни. Транспортът се разпада буквално за няколко дена и градският съвет не е в състояние да го предотврати по времето, когато никъде не достига електричество. В средата на декември по улиците на града почти не виждат трамваи, а онези, които още работят, не се движат по „своите“ линии. Трудно е да се каже кога през 1941 г. в Ленинград е минал последният трамвай (очевидците споменават различни дати), но много историци приемат, че това се е случило в края на декември. Заради внезапното прекъсване на тока много от трамваите не можели да излязат от депата. Много от тях били повредени от бомбардировките през зимата, прозорците им счупени, не успявали да ги приберат – релсите били затрупани със сняг. Военният хирург Аркадий Коровин описва живописно „смъртта“ на трамваите по време на блокадата през декември 1941 г: „Гледах колко безпомощно и дълго трамваят буксуваше по затрупаните и хлъзгави релси, без да може да помръдне. Последни от него слязоха две жени, увити с шалове – ватманката и кондукторката, – и бавно тръгнаха, като се подкрепяха една друга...“10