Работата на товарните трамваи се подновила в началото на март 1942 г., когато започнали да почистват града от снега, леда и мръсотията. На 15 април 1942 г. тръгнали трамваите за пътници – това било едно от най-важните събития по време на блокадата. Очевидците помнят виковете и сълзите, с които го посрещнали, и изключително вежливото поведение на пътниците в началото. Първо тръгнало движението по пет линии, свързващи различни части на града. Най-дългата линия, от о-в Голодай до „Волховски проспект“, е даже спомената в черния блокаден хумор: „Ще гладувам, ще гладувам, пък до Волхов ще стигна...“ През 1943 г. линиите постепенно се увеличили, станали 30, трамваите се движели от 6:30 ч. сутринта, а последният тръгвал от крайната спирка в 21:30 ч., от 22 ч. било забранено да се ходи по улиците. При обстрел струпването на хора по спирките водело до многобройни жертви, затова се опитвали да ги местят близо до естествените убежища – до арките и входовете на сградите – и да ги махнат от кръстовищата.11
След масовата евакуация през лятото и понеже част от хората били заминали да работят на зеленчуковите градини, в трамваите нямало много пътници, но от есента на 1942 г. те обикновено били препълнени. Използвали ги не само жителите на града, но и военните, което само засилвало транспортния хаос. Очевидец описва „зоологическо сбиване“ в трамвая на 9 ноември 1942 г.: „...матросите на спирката при „Невски“ изхвърляха хора от трамвая, изхвърлиха и мен, докато се блъскаха да се качат...“ Няколко седмици по-късно той записва в дневника си „популярното по онова време в града „модно изречение“: „Нямам толкова свободно време, че да пътувам с трамвай.“12 Такива свидетелства не са малко. „Страшно много хора... Изпуснах два трамвая, не можах да се кача. На третия се качих нахално и като по чудо“ – Анастасия Уманска е трябвало да преживее това на 12 декември 1942 г.13 И през 1943 г. трамваите не изглеждали много впечатляващо – нямало пари за ремонт. По това време се засилват непрекъсващите бомбардировки. „Има трамваи само с един прозорец, а другите са запушени с шперплат“ – съобщава на близките си Николай Синцов на 24 май 1943 г.14
През първата блокадна зима по улиците рядко се виждали и автомобили. Постановление на градския съвет от 20 декември 1941 г. ясно сочи колко пестеливо се отпускал бензин на различните учреждения. Най-много бензин (20 тона) се отпускал на „висшите чиновници“, 13,5 тона се предвиждали за тръста, който прави хляб. На 2 февруари 1942 г. в учрежденията на Народния комисариат по търговия имало 125 автомобила – и това в град, в който живеят няколко милиона и работят стотици магазини, хлебарници и столови. Трябва да споменем, че тогава 348 автомобила обслужвали градския съвет, докато учрежденията на Народния комисариат по здравеопазване (към тях е и „Бърза помощ“) разполагали със 179.15 Не всеки можел да наеме кола за превоз на хора или вещи, автомобилите били малко и шофьорите често надували цените, които били непосилни за обикновените хора. Едва по-късно, през 1943 г., по улиците по-често можело да се видят коли, но тяхното увеличаване се затруднявало от недостига на персонал, гориво, масла и гуми. Не е чудно, че през зимата на 1941–1942 г. 96–98% от стоките били разнасяни по магазините на шейни и с колички.16 По това време шейните се превърнали в универсално транспортно средство – използвали ги евакуиращите се, с тях карали в болниците останалите без сили жители на блокадния град, използвали ги, за да превозват до гробищата труповете. След блокадната зима по улиците на града рядко се виждали велосипеди. През април 1942 г. собствениците им трябвало да се регистрират, като въобще било забранено да се продават, купуват и препродават колела.17
Когато гледаш кадри или снимки, запечатали обсадата на Ленинград, веднага ти правят впечатление тролеите, замръзнали сред преспите, наклонени на една страна, със скъсани кабели и строшени стъкла. В града и преди войната нямало много тролеи (работели само пет линии), но тъкмо те като задължителна част от пейзажа на града се превръщат в един от ярките белези на блокадата. Тролейбусите спрели на 20 декември 1941 г. по същите причини като трамваите – нямало ток. По време на блокадата не се опитвали да подновят движението на тролеите, като дори не се опитвали да ги приберат от улиците след първата зима. Те не били много и дори движението им да бъде подновено напълно, това не би решило проблемите в транспорта, а било очевидно, че използването им е по-скъпо, отколкото на трамваите.