Операцията трябваше да се осъществи на три етапа. През първия, предвиден за шест дни, трябваше да се придвижим напред 25 км и да освободим Новгород. През втория възнамерявахме да изминем още 30 км и да стигнем до източния завой на руслото на р. Луга. Третият етап (десет дни, 50 км) завършваше операцията: след като превземем гр. Луга, трябваше да разгърнем основните си сили за действия в Югозападно направление, към Псков и Остров, като имах намерение да прехвърля по Чудското езеро една армия, за да нанесем удар в посока на Тарту. Но това не беше всичко. Беше предвиден и четвърти етап на настъплението с дълбочина 35 км, предназначен за непосредственото освобождение на балтийските републики. За цялата операция ни бяха дали един месец.1
Настъплението е трябвало да се осъществи със силите на три фронта: Ленинградския, Волховския и 2-и Прибалтийски. На 14 януари 1944 г. от Ораниенбургския плацдарм започва атаката на Ленинградският фронт. На 15 януари немците са прогонени от Пулковските възвишения, на 19 януари е превзета Вороня гора – важна част от отбраната на немците. В същото време на 14 януари започва операцията на Волховския фронт. На 19 януари е превзет Новгород, което е основната цел на фронта през първия етап от боевете. На 21 януари е освободен Мга, на 24 януари – Пушкин, Павловск и повече от четирийсет други населени места, на 26 януари – Гатчина и Тосно. На 27 януари завършва освобождението на Ленинград от блокадата, по целия фронт противникът е отхвърлен на 65–100 километра. На 29 януари съветската армия превзема Чудов, а в края на януари успява да изтласка немците от Шимск, Луга и да направи пробив към Приилмение.
Събитията край Ленинград през януари 1944 г. демонстрират, наистина в по-малки мащаби, сценария за разгрома на групите немски армии, който е особено нагледен в Западна Русия в края на юни – началото на юли 1944 г. Като последица от настъплението от две страни крайно било затруднено прехвърлянето на резерви между немските армии. Превземането на Новгород създава заплаха за нарушаване на тиловите комуникации на групата на фелдмаршал Георг фон Кюхлер, която рискува да се окаже в обкръжение. Сега задачата на група армии „Север“ била да премине на позиции, които биха гарантирали продължителна отбрана. Обикновено това са водните артерии, подсилени с бункери и защитени с няколко линии окопи, минни полета и противотанкови ровове. Тъй като отстъплението на групите армии, притискани от фронтовете, ставало все по-хаотично и неконтролируемо, то напомняло на битката за Москва. Хитлер махнал Георг фон Кюхлер като командващ на група армии „Север“ и на 31 януари на негово място назначил Валтер Моделlvi, който бил известен като опитен специалист по отбраната. Модел успял да спре настъплението на съветските дивизии на линията Нарва–Псков–Остров. Интересно е, че е трябвало да прави по-късно същото в Белорусия, след като там немският фронт се разпада.
Премахването на блокадата не се отразило веднага на всекидневния живот в Ленинград. През пролетта на 1944 г. спрял обстрелът на града, но лекували раните дълго и мъчително. Тези, които се върнали от евакуация и имали по-остър взор за разрушенията от привикналите с тях жители на града, навсякъде откривали белезите от войната: неремонтирани сгради, купища тухли и натрошени камъни, дупки и коловози, занемарени улици, кал по платното, трева в асфалта, зеленчукови градини на главните улици, неизчистени предупреждения по стените на къщите. Най-често през 1944 г. ремонтирали там, където се връщали студентите и работниците, евакуирани от Ленинград през 1941–1942 г., там, където се извисявали сградите, превърнали се в перли на петербургската архитектура.
Не били затрупани и рововете, изкопани навремето на Пискарьовското гробище. Един милион загинали, един милион евакуирани, далеч не всички от които се върнали. Те вече нямали ленинградско „жителство“, нямали средства да се върнат от далечните градове в Сибир или се били установили на новите места, или не искали да върнат там, където преживели „смъртоносното време“ и където били загинали всичките им роднини.
За мнозина евакуирането от града не било спасение, а Голгота. Ленинградчани не тръгвали за плодородни, богати и гостоприемни долини. Отивали там, където също цари мизерия, където хората също гладували, където те нямали жилище и работа, където често посрещали враждебно тълпите неканени пришълци. „Колкото по-далече от Ленинград, толкова по-малко усещаш грижата за човека“ – тъжно споменава един от жителите на града, пристигнал в „дълбокия тил“.2 Разорената страна нямала сили да се погрижи за всички, дистрофици имало и в незасегнатите от войната местности и там нямало никакви лечебни заведения.