Ще го кажем направо, по онова време тези отряди не се ползвали с много добро име. Жителите на града признавали, че те са необходими, но доста си патили от тях. Арестували онези, които се опитвали да се промъкнат до необраните поля близо до фронтовата линия, изземвали продуктите, които хората успявали да обменят в совхозитеxvii и с жителите от селата. Отношението и към постовете на милицията в града не било по-добро. За съжаление, не един очевидец на блокадата разказва за подкупите с продукти или с пари, които милиционерите искали. „Дай двайсет и пет рубли.“ – „Нямам.“ – „Тогава десет.“ – диалог на милиционер с жена без пропуск. Не е лесно да ги съдим, неведнъж са споменавали колко изтощени били и милиционерите през първата блокадна зима, но как са се чувствали хората, спасявали себе си и децата си? Страхували се, че ще ги арестуват, защото са нарушили вечерния час, не желаели да кажат откъде са взели продуктите или искали да си задържат поне нещо от тях и от това се възползвали тези, които трябвало да се грижат за реда в града. Влад Николаев разказва какво е записала майка му в дневника си: „Първо до мелницата „Ленин“ един ми взе половин хляб и от булгура, после друг на Първа линия ми отмъкна останалото от хляба, изяде пол[овината] супа и ми взе останалия булгур.“31
В града се появили и работнически патрули. Не били многобройни и обикновено следели през нощта да се спазва затъмнението, охранявали магазини за хляб, ловели „ракетчици“xviii. Жителите на града дежурели пред входовете на къщите, но вярно е, че през зимата често нарушавали този ритуал. По-късно, през януари–февруари 1942 г., момичетата от санитарните дружинки постоянно обикаляли улиците. Има много свидетелства, че отминавали лежащите в снега, останали без сили хора, което ни кара да мислим, че не са могли да помогнат на всеки.
Една от най-страшните картини на обсадения Ленинград били хората, които лежали на улицата, молели минувачите, опитвали се да ги трогнат с викове и плач, пълзели по земята, хващали се за всяко нещо, което можело да им помогне да се изправят. Изтощени хора падали по улиците още през ноември 1941 г. Първо мислели, че са пияни, защото не било лесно да се разбере как може толкова бързо да умре човек, който очевидно не е болен от нещо.32 По-късно разбрали. Тогава за пръв път била произнесена тази страшна дума – дистрофия, – превърнала се в символ на блокадата. Често казват, че ленинградчани, които отминавали хората, лежащи в снега, също нямали сили и трябвало преди всичко да се грижат за себе си. Вярно е, но имало и мнозина, които се опитвали, макар с малко, но да помогнат. Това зависело не толкова от здравето на хората, колкото от тяхната култура, възпитание и религиозност.
Много често проявявали безразличие към падналите, защото те били навсякъде, и се примирявали с мисълта, че не може да се помогне на всички. И нямало защо да се озърташ или да се извиняваш на някого. По време на блокадата така постъпвали и другите. После се чували и други обяснения: защо да вдигаш останалите без сили, щом те пак ще паднат, и струва ли си да го правиш, щом скоро ще умрат. А и било по-лесно бързо да минеш покрай някого, отколкото да го вдигнеш, да му помогнеш да се прибере, да се катериш по замръзналите стълби в чуждата къща, да чукаш по вратите на опустели жилища, да търсиш роднините му... Кой би могъл да го направи през „смъртоносното време“? Но не всеки можел да отмине току-така. Вдигали падналите, опитвали да ги ободрят или отминавали, като се мъчели да не се озъртат, хората все пак имали, макар и малка частица, състрадание и срам, разбирали какво е човешки дълг – нещо, което не можеш да пренебрегнеш. Вълнували се, когато разказвали, че мълчаливо са отминали някой останал без сили, и непременно го пишели в спомените си, като ту се обвинявали, ту се оправдавали или го споменавали само с някоя лишена от чувства реплика – но го записвали.
Не е лесно да се поставят под един знаменател разнообразните случаи, когато жителите на Ленинград са проявявали милосърдие към останалите без сили. Но трябва да споменем, че най-често помагали на онези, които имали шанс да оцелеят, които най-високо викали за помощ, които не давали да ги подминат и най-закоравелите. Това се случвало и когато подкрепата на чуждия човек не изисквала особени усилия и когато били готови да се притекат на помощ не един, а няколко минувачи, но било рядкост.33 Малцина се решавали да съпроводят лишения от сили до дома му, защото той най-често не можел да ходи и трябвало да го носят. „Първо ми помагаше с краката, но след това съвсем омекна“ – пише за свой познат Наталия Чистякова.34 Друга, преживяла блокадата, опитала да помогне на жена, която молила да я повдигне, но нямало смисъл: „Направихме сто крачки, видях, че сама няма да може, и казах: „Сега вече сама ще стигнете.“ Когато се отдалечих, чух, че тя пак падна, но не се върнах да я вдигна.“35