„Всички се ободряват взаимно и работят доста задружно“ – пише счетоводителят в Ленинградския институт по лека промишленост Николай Горшков за тези, на чиито лица трудно можело да са види здравословно поруменяване.40 Не можем да кажем, че в тези редове има преднамерен оптимизъм – какво друго можели да правят тези, които с премръзнали ръце трябвало да вдигат тежкия железен лост? Всички разбирали, че градът трябва да се почисти и че това трябва да се направи бързо. Разбира се, често бягали от работа, дори да можели да се държат на краката си. И ученичката Елена Мухина, останала без доход след смъртта на родителите си, се опитала да избегне тази участ. В писмо, изпратено по-късно, тя откровено разказва какво е преживяла тогава:
Нямах никаква сила в ръцете. Така че не само не можех да троша лед с лоста, но дори не можех да го повдигна и да го хвърля с лопатата. Затова ме използваха като кон. Хората пълнеха домъкната отнякъде вана със сняг и лед и няколко души, а с тях и аз, се впрягахме в оплетена от въжета сбруя и я влачехме до Фонтанкаxxi. Пътят беше дълъг и тежък. Мъкнехме с последни сили. Честно казано – съсипвахме се. До драматичния театър „Горки“ [...] тези, които все още имаха някакви сили, хвърляха леда във Фонтанка. По обратния път се мъчехме да вървим колкото може по-бавно, за да можем да отдъхнем. Връщахме се в двора, веднага пълнеха ваната и ние – „конете“ – отново се помъквахме с товара към Фонтанка. Много добре помня, че когато това мъчение свърши, се качих на моя четвърти етаж не като хората на два крака, толкова сили нямах, а пълзях по стъпалата.41
Тя завършва разказа си: „Колко хора изчисти това почистване!“
В стенограмата на доклада на секретаря на Фрунзенския районен комитет на ВКП(б) Александър Тихонов има впечатляващо описание как са изглеждали дворовете в града по време на пролетното почистване.
Толкова много кал и мръсотия, висока е три метра, почти скрива първите етажи. Не може да стоиш там, от миризмата ти се повдига. А хората работят по 8 часа, трошат с лостове, чистят, макар от вонята да не можеш да издържиш и половин час. Какво само не намираха в тези купчини боклуци: детски трупчета, трупове на възрастни... Намираха части от човешки трупове в канализацията.42
Но и съботниците не изтрили от лицето на града отпечатъка на разрухата и „отвратителното запустяване“. „Сега Ленинград е ужасен. Локви, мръсотия, неразтопен лед, сняг, хлъзгаво е, камионите карат по дълбоките локви, като изпръскват всичко и всички“ – пише в дневника си на 10 април 1942 г. Любов Шапорина.43 През лятото на 1942 г. обраснали с трева даже каменните мостове. Високи бурени по улиците, шперплат по прозорците – такъв видяла Ленинград Валентина Левина, върнала се от евакуация през 1944 г.44 Новите, още по-варварски бомбардировки, унищожавали всичко, което успеели да възстановят. И много месеци след първата страшна блокадна зима въпреки увеличените дажби, подобреното качество на храната и лечението на най-слабите в действията на станалите дистрофици хора се проявявали последиците от глада през 1941–1942 г. След епидемията от смъртни случаи от есента на 1941 до пролетта на 1942 г., след масовата евакуация през пролетта и лятото на 1942 г. станало ясно колко малко хора има в града. То било особено очевидно през лятото и през есента на 1942 г.: трамваите се движели полупразни, на спирките се долавяло някакво оживление, но на съседните улици било тихо, нямало никого и даже „Невски проспект“ е „пуст, сякаш вятърът е издухал хората“45.
През пролетта на 1942 г. Ленинград се превърнал в „голяма зеленчукова градина“. Лехите зеле на Исакиевския площад са христоматийни, има ги във всички блокадни антологии. Засят със зеленчуци бил и „Болшой проспект“ на Василевския остров. Засявали улици, паркове, пустеещи места, градинки. Особено много имало в крайния район Ржевка-Пороховие: на улица „Комуна“ било много по-оживено, отколкото на „Невски проспект“. Най-много засявали цвекло, зеле, маруля, репички. Не садели картофи, защото всички запаси били изядени по време на глада – както отбелязва Ирина Зеленска: „Това е лукс, който го има само в Смолни.“46