Да разгледаме картината на Ленинград в „преходния период“ – от „смъртоносното време“ до бавното, все още незабележимо възраждане – съхранена в бележките на военния хирург Аркадий Коровин.
На „Невски“ беше тихо и почти безлюдно. По неравните, на места заледени и хлъзгави тротоари ще срещнеш офицери с измачкани фронтови шинели и валенки. [...] Витрините на магазините, засипани с пясък и заковани с дъски, приличаха на ковчези. [...] Покрай драматичния театър „Пушкин“, нашарен с дупки от снаряди, жена с дълъг шинел и пухкава шапка ушанка лепеше на оградата афиш на ленинградската оперета. Срещу Гостиний дворxxii за пръв път видяхме как по улиците умират жителите на Ленинград. Към нас вървеше човек. Той уморено се олюляваше и влачеше шейничка, върху която лежеше увит в чаршаф покойник. Човекът гледаше някъде напред, покрай нас, покрай къщите. Изведнъж той се подхлъзна, странно размаха ръце и седна на тротоара. Нямаше пулс. Върнах се при патрула и казах, че току-що умря човек. Старшината, чиито мустаци бяха замръзнали, спокойно ме изслуша, отдаде чест и тръгна към комендатурата да се обади по телефона. По-късно намерихме ателие на часовникар. Зад зеленикавото парче стъкло гореше газениче, по стъклото бавно се стичаха мръсни капки топящ се лед. Часовникарят седеше и лакомо ядеше хляб, мустаците му се движеха. Внимателно вадеше от вътрешността на крайчето топли парчета и ги пъхаше с две ръце в устата си. Мълчаливо изсипах пред него сухари и сложих на масата часовник. Той бързо го огледа и каза: „Изчакайте.“ След десет минути, успях само да си изпуша цигарата, часовникът беше готов.
Излязохме на „Невски“, като кашляхме от саждите. Пред нас разкошно се виеше пàрата от вратата на бръснарница. В Ленинград бяха останали малко хора, но които бяха оцелели, работеха без спиране. Ние изкачихме изтърканите стъпала и влязохме – вътре миришеше на одеколон, на газ за осветление и тютюн. Трима лейтенанти с шинели седяха наведени пред изпотените огледала, стиснали шапките си между коленете. Стрижеха ги „под паница“. Двама охранени цивилни дремеха на столовете, чакайки си реда. Възрастен полковник с кавказки калпак пушеше лула и нервно ходеше напред-назад. Вратата към дамската част беше плътно прикрита с опушена завеска. [...]
През тежкото мокро перде преминаваха богато облечени жени, чието съществуване в тогавашния Ленинград изглеждаше абсолютно невъзможно. Излизайки от тайнствената врата, те смайваха командирите с монументални прически и маникюр.
На връщане минахме покрай хлебарница. Пред вратата се бяха струпали деца и жени. Тези, които излизаха, държаха хляба като нещо свещено, като скъпоценност. Тези със семействата си го носеха в чанти, а тези, които бяха сами, в протегнати ръце или притиснали го до гърдите. Мнозина изяждаха хляба още на тезгяха и излизаха навън с празни ръце. Пред витрината, покрита с тънки летви, се извършваха търговски сделки: разменяха хляб за соя и соя за хляб.
Старец с очила с позлатени рамки беше застанал пред залепения на стената вестник „Ленинградска правда“ и изпънал глава назад, четеше на глас: „Съобщение от отдела за търговия на Изпълнителния комитет на градския съвет на депутатите на трудещите се.“ [...]
Около старчето се бе събрала мълчалива тълпа, която много внимателно слушаше оскъдното изброяване на предстоящото издаване на карти с купони.
На една от преките на „Петроградска страна“ минахме покрай двуетажна сграда, на която имаше табела: „Баня“. На вратата, закована с полуизгнили дъски, се вееше от вятъра лист хартия с надпис: „Затворено поради липса на вода и гориво.“ Малко по-нататък на чугунените порти на старинна луксозна сграда висеше парче шперплат. На него бе изписано с големи калиграфски букви: „Детските ясли временно не работят.“47
Това e писано през март 1942 г. Но онова, което е видял тогава Аркадий Коровин, е можело да се види и много по-късно. Би било излишна реторика, ако кажем, че надеждата е сменила отчаянието, но все нещо се е променило за по-добро. През септември 1942 г. боядисали с бяла боя всичко, в което човек е можело да се спъне по тъмно на изтърбушените от бомбардировките улици – ъглите на сградите, натрупаните неща по тротоарите, фенерите – това помагало донякъде да не сбъркаш пътя. Някои улици били разкопани, за да се ремонтира водопроводът. През зимата на 1942 г. по-често чистели снежните преспи. Василий Чекризов пише в дневника си на 19 декември 1942 г.: „Никога не са чистили снега по улиците както сега.“48 През пролетта на 1943 г. постепенно боядисвали входните врати и витрините. Мажели с миниум шперплата, закован вместо стъклата по прозорците, изпразвали и кошовете за боклук.49 Въпреки бомбардировките почти веднага зазидали дупките по къщите на „Невски проспект“, асфалтирали ямите по улиците.50