Градът бавно се съживявал. И най-важното: променяли се хората по улиците. През лятото на 1942 г. вече можело да се видят добре облечени жени с шапки. Ирина Зеленска наблюдавала през декември 1942 г. твърде необичайна сцена: „Група жени чистеше снега, от високоговорителите се носеше весела танцова мелодия. И една от жените въпреки неудобните тежки обувки се пусна в руски народен танц, сръчно и бодро.“ Решила да я огледа по-внимателно. Тя не била продавачка в хлебарница, обикновено блокадно лице, изтощено, жълто, възрастно: „...но тя широко се усмихваше и всички около нея – и жените с метлите, и минувачите – се усмихваха.“51
Трета глава.
Домовете
Бомбардировките, липсата на вода, на осветление, хилядите на легло и умрелите в „отписаните“xxiii жилища са оставили неизличим отпечатък на ленинградските домове, неизчезнал и дълго време след това. „Животът ни беше ужасен, такъв живот няма и никога не е имало. Живеем без вода, без осветление, без дърва, почти гладни и всеки ден по нас стрелят“ – пише на 27 март 1942 г. Н. Макарова в писмо до сестра си.1 В друг документ от блокадата четем: „В стаята е ужасно мръсно, невероятен студ.“
Мнозина не можели да почистят домовете си, защото нямали сили, заради пълния мрак, предизвикан от липсата на ток, и заради липсата на вода. Бомбите превръщали домовете в развалини, хоросан се трупал по пода и по мебелите. Канализацията не работела. И жилищата, и стълбите били залети с изпражнения – и колко са онези самотници, които нямали сили да се погрижат за себе си и тихо умирали. Никой не им е помагал, те се хранели в кревата, но не можели нито да си измият съдовете, нито да отидат до тоалетната. Нямало отопление и навсякъде в стаите, в които палели печки, имало купчини трески и дървесен прахоляк. Печките били покрити със сажди, водата от спуканите след бомбардировките или от студа тръби заливала пода и се заледявала. Коридорите на комуналните квартириxxiv, в които обикновено били трупани шкафове, сандъци и боклуци, се превръщали в „барикади от мебели“ и нямало кой да ги разчисти. „Замръзнали“ и „затрупани с боклуци“ – даже през април 1944 г.: така изглеждали жилищата по време на блокадата и Ирина Зеленска не може да се сдържи и да не извика: „Боже, в какви условия и в какви коптори живеят хората!“2
Някъде (по-често през 1942 и 1943 г.) имало и „чистички“ жилища, но само ако в тях има живи хора. Тъжно зрелище били и стаите и жилищата на евакуираните ленинградчани – разрушени от бомбардировките, разбити, ограбени, с мебели, потрошени от съседите, за да си палят печките, с дрехи, изхвърлени от гардеробите, с изпочупени съдове и чинии, покрити с нечистотии. „Половината стъкла на прозорците ги няма, в коридора тапетите разлепени, целите с дебел слой сажди, висят като купол в коридора; във фурните има нощни гърнета, [...] през нощта се разхождат плъхове“ – спомня си Валентина Левина.3 Тъй като се опасявали от грабежи, заминаващите често оставяли част от имуществото си на съседи. Често те пазели вещи, изнесени от „отписаните“ жилища, от стаите, в които оставяли своите покойници, от замръзналите, заледени помещения – не можело да става дума за някакъв ред, трупали всичко на едно място. Най-страшни са описанията на отписаните жилища. На 9 септември 1942 г. Александър Болдирев влязъл в едно:
Стаята на умрелия от дистрофия самотен счетоводител е опустошена от РАЙФОxxv. Всичко е затрупано със сажди от печката и с мръсотия. На пода върху потрошените, преобърнати мебели са разхвърляни книги, съдове, разкъсани дрехи, всякакви дреболии. [...] Три четвърти от прозореца са затворени с шперплат, стъклото почти не пропуска светлина.4
Не били по-добре нещата и в общежитията, за които уж постоянно се грижела фабрично-заводската администрация. Там живели и хора, които трудно можели да се приберат у дома, и работници, пристигнали по-рано в града и нямащи собствено жилище, и уволнени от работа. През „смъртоносното време“ почти никой не го било грижа за реда. От пролетта на 1942 г., макар и бавно, положението се подобрява, понякога след подкани от партийните и профсъюзните комитети (както се случва в завод „Киров“), след проверки, тревожни доклади „нагоре“ и след като започнала кампанията за почистване на града.
Когато разказват за първата блокадна зима, хората най-често говорят за най-ярките и вълнуващи сцени, но не споменават другите, по-обикновени епизоди. „Никой от нищо не се интересува, чудовищна жестокост и изолиране“ – отбелязва Ирина Зеленска, посетила общежитие през януари 1942 г. Поразила я жена, която умирала на масата: „Тя лежеше, без да мръдне, докато аз два пъти влизах и излизах.“5 Същото казва и Н. Нешитая, живяла в общежитие на една фабрика: „Няма вода, канализацията не работи.“6 Може да ни се стори, че това са единични мнения, но разполагаме с докладната записка на районния комитет на комсомола за проверка в общежитията на Приморския район от 8 януари 1942 г.: „Проверени са предимно работническите общежития на предприятията. Всички(!) общежития [освен две – С.Я.] са в ужасно хигиенно състояние, напоследък нито директорите на предприятията, нито обществените организации се грижат за общежитията.“7