Страшно наследство от първата блокадна зима били неизнесените от къщите и от жилищата трупове. Останалите без сили роднини или съседи невинаги можели да се погрижат. Не било достатъчно труповете да се изнесат на улицата. Трябвало да ги занесат до моргите или на гробищата, за такова нещо се съгласявали да помогнат само ако дадеш хляб. Обикновено плащали с дажбата на покойния, но било необходимо време, за да се събере достатъчно. Често не издържали и изяждали хляба. Можели да го получават известно време, докато не съобщят за смъртта на собственика на купоните. Често и това не помагало: нямали сили да го погребат, а учрежденията нямали възможност бързо да приберат всички умрели, нямало кой и нямало с какво да ги извозят. Телата лежали по домовете и десет дена, месец, дори три месеца. „Мъртвият хранеше живите“, спомня си В. Вотинцева8, но не само затова хората били безразлични и безчувствени към смъртта на другите. Трупове имало не само по домовете, но и в предприятията и учрежденията. Дванайсет дена не могли да погребат един от починалите в Публичната библиотека, а тялото на друга сътрудничка останало непогребано около месец.9
Силните студове през декември 1941 г. и особено през януари 1942 г. допринасяли да се трупат покойници по домовете. Често оставяли труповете в студени, неотоплени помещения, но това не ги предпазвало от разлагане, тъй като имало и периоди на затопляне. Правели каквото могат, отваряли малките прозорчета, избирали за „морга“ най-отдалечените кътчета в къщата. Обикновено пазели трупа, стига да може, в отделно помещение, а ако умрелите били няколко, слагали ги в различни стаи. Понякога ги трупали в мазетата, вероятно когато нямало нужда да крият смъртта или нямало къде да ги сложат. Случвало се да спят и да се хранят в стаята, в която бил и покойният. „Умря преди десет дена. Първо лежеше с мен на леглото, защото ми беше жал, но сега тя е студена. Вече я слагам през нощта до печката, така или иначе не я паля, а денем пак я слагам на леглото“ – разказва за смъртта на майка си момче, което нямало кой да го смени на опашката за продукти.10
Трупове имало и по затрупаните с вещи стълби. През „смъртоносното време“ те заприличали на помийни ями. „Стъпалата бяха заледени от разлятата и замръзнала вода, по перилата имаше замръзнали изпражнения, някой от горните етажи ги е хвърлял на стълбите“ – спомня си Александра Воеводска.11 Случвало се да трябва да прекрачват умрели. Иван Илин пише, че се страхувал да не се препъне в трупа, който „от една седмица лежи пред стълбите в нашия вход“12. Често подхвърляли трупове от други входове и къщи. Увивали ги добре с парцали, „защото знаели, че никой няма да поиска да ги отвива, за да разбере кой е и от коя квартира е“13.
Не е случайно, че плъховете из домовете се увеличили. Ядели всичко от растителен и животински произход, дори машинно масло и сапун. Те избягвали хората, но не се страхували от тях. Един от преживелите блокадата разказва, че в детската градина окачили чувал със сухари на тавана. Плъховете го забелязали и без да обръщат внимание на децата, подскачали и накрая успели да го скъсат. Най-често се хранели с трупове, но посягали и на живите обезсилени и неподвижни хора. Често изгризвали крайниците, „изяждали“ лицето – сред документите от блокадата може да се намери и историята за жена „с очи, изядени от плъхове“14.
През 1941–1942 г. нямало смисъл да се ползват капани за плъхове, произвеждали малко и не можело въобще да се мисли за вкусна примамка. Котки нямало, изяли ги през „смъртоносното време“ и едва по-късно ги донасяли в града, най-вече тези, които се връщали от евакуация; стрували доста на пазара. Увеличаването през 1942 г. на случаите на жълтеница, пренасяна от плъховете, наложило да се потърсят по-силни средства.15 От края на 1942 г. най-ефикасно било заразяването на гризачите с тиф, помагали и мерките за почистване на града.