За почистването на жилищата има няколко постановления на партийните и градските органи, приети в края на 1941 – първата половина на 1942 г. Както винаги те закъснявали, но не бива да виним за това само властите. Разбира се, никой не би могъл да предвиди мащабите на разпадане на градската администрация, които демонстрира „смъртоносното време“. Белезите на хаоса в бита, проявили се ясно през ноември 1941 г., предизвиквали приетото на 10 ноември от Ленинградския съвет решение „За поддържането и почистването на дворовете и жилищните сгради“. То бързо остаряло – за никакво почистване не можело да става дума, щом дори не прибирали труповете. В навечерието на катастрофата от 27–29 януари 1942 г., когато измират хиляди, защото спират да работят хлебозаводите и затварят хлебарниците, приели друго постановление за въвеждане на ред по къщите. По същество сериозно се заели с почистване на жилищата през февруари 1942 г. – идвала пролетта и ги било страх, че превърнатите в морги жилища ще станат причина за разпространение на чума.
Нямало смисъл да се надяват, че останалите без сили жители на града ще се справят сами със затрудненията си. Трябвало да разчитат на други хора, по-здрави, и не само на доброволци, а на онези, които получавали извънредна дажба за работата си. Погребалните бригади по-често обикаляли къщите и изнасяли умрелите. От януари 1942 г. действали битови комсомолски отряди, групи от комунисти и комсомолци, и една от задачите им била да почистват жилищата. Трябва да се каже, че тяхната работа се е превърнала в един от символите на непоколебимостта на жителите на Ленинград. Те нямали много сили, но носели на раменете си болните в болниците, снабдявали с дърва по време на жестоки студове, изгаряли ръцете си, докато носели горещите тенджери с храна по замръзналите, хлъзгави, замърсени стълби, тъй като умиращите не можели сами да си запалят печките. А какво изпитание било да изгребваш купищата боклуци, в които можело да намериш какво ли не – от изпражнения до някоя оглозгана кост...
Трябва да споменем, че битовите отряди не можели да посетят всички жилища, защото били малобройни и не разполагали с достатъчно ресурси. Разрухата щеше да е още по-страшна, ако хората не се срамували, че живеят в скотски условия, че не можели да почистят купищата хоросан, изсипал се на пода от бомбардировката, че са се превърнали в „склададжии“. Не можем да кажем, че през „смъртоносното време“ така са се чувствали всички жители на града. Но като се освобождавали постепенно от парализата на блокадната зима, като идвали на себе си, хората подреждали бита си, разбира се, все още не предишния, но все пак по-уютен и по-човешки.
Една от основните причини за промяната в домашния бит била липсата на осветление. От средата на октомври 1941 г. въвели режим на тока. Забранявало се използването на електрически уреди, но все още не спирали осветлението в къщите. Като своеобразна компенсация раздали за газените лампи по 2,5 литра газ за осветление. Имали намерение да го правят всеки месец, но това раздаване било не само първото, но и последното до февруари 1942 г. От края на септември 1941 г. се усещал недостигът на електричество. „Често няма ток“, пише в дневника си на 4 ноември 1941 г. Евгения Васютина.16 На 23 ноември тя записва, че използва газениче, защото ток има само два часа в денонощието. По думите на Ирина Зеленска през първите десет дена на декември в повечето квартали на града къщите потъват в „истински мрак“, тогава спират трамваите и тролеите. Александър Болдирев пише в дневника си на 20 септември: „Отделно се включва осветлението на стълбището, в магазина, в жактаxxvi и в бомбоубежището, а жилищата, очевидно, са въобще изключени.“17 През декември произведеното количество ток намаляло седем пъти в сравнение с октомври. Тогава било ясно разписано в кои обекти ще има електричество: в този списък жилищата ги нямало.18
Катастрофата настъпила през януари 1942 г. Бързо се изчерпали оскъдните запаси от гориво в електростанциите, а друго нямало откъде да се вземе. Инженерът на кабелната мрежа на Лененерго И. Ежов си спомня, че в края на януари 1942 г.: „...имаше два дена, когато всичко беше изключено. [...] Въобще бе изключен токът в болниците. Подавахме ток само на хлебозаводите и за водоснабдяването освен през тези два дена. Тогава централите само се поддържаха, за да не замръзнат. Въобще нямаше гориво.“19 Жителите на обсадения Ленинград се спасявали с подпалки, газеничета, газени лампи. Лампите с подпалки правели, като цепели тънко дърва. Слагали ги в тави, в буркани, в чаши, наклонени така, че въглените да падат в съд с вода. Не всеки можел да се справи с толкова тромава конструкция и авторът на един от дневниците от блокадата се оплаква: „...изгорих си пръста, докато пишех, защото държах треската с лявата ръка.“20 Обикновено използвали по-просто газениче: консервна кутия, в която „наливали всичко, което може да гори“21. Днес е трудно да разберем какво са използвали тогава, всеки се е опитвал да се спаси както може. Алексей Пантелеев използвал „някакво особено „ароматно“ средство за почистване на полирано дърво“, А. Афанасиева „някакво машинно масло“22. „Най-цивилизовани“ били газените лампи. Много дневници от времето на блокадата са пълни с разкази как са търсели с какво да ги пълнят. Газта за осветление била строго ограничена. Често я разменяли на пазара за хляб и други продукти. От март 1941 г. по-редовно раздавали газ за осветление с купони. Раздавали нищожни количества: обикновено от половин до един литър на месец. От януари 1943 г. на семействата, в които има ученици, давали допълнително до един литър.