И газените лампи, и подпалките, и газеничетата допълнително замърсявали стаите, които не били почиствани с месеци. Разпространявала се неприятна миризма, по стените се трупали сажди, трудно било да се изстържат, цапали ръцете и дрехите, въглените замърсявали пода.
Пуснали ток по домовете в края на 1942 г., след като вече започнали да се заличават следите от първата блокадна зима, когато стотици хиляди били напуснали града и успели да гарантират доставките на суровини през Ладожкото трасе, но забраната за ползване на електроуреди не била отменена. На 15 декември 1942 г. радиото съобщило, че пускат тока. Можели да ползват осветлението вечер (от 19 ч. до полунощ), ограничавало се потреблението на ток за едно семейство. Възнамерявали да осигурят осветление в 2,5–3 хил. домове (по стотина за всеки квартал). Всичко се правело както винаги прибързано. „Кампанията“ приключила както и трябвало да свърши: не пуснали ток нито на 15-и, нито на 17 декември. Градските власти нямало как да продължат да мълчат и намерили обичайния за онова време изход: председателят на градския съвет Пьотър Попков съобщил по радиото, че токът ще се пуска постепенно.
И през декември имало щастливци, които се видели с ток у дома. Хората на блокадата преживели много емоционално преминаването от тъмно към светло, понякога дори по-силно от поредното повишаване на дажбите. Ирина Зеленска разказва за среща с приятелка на 19 декември 1942 г.: „Както винаги по стълбите е тъмно като в пещ. Вътре е толкова тъмно, колкото и на стълбите. Съседката опитва с опипване да ме заведе в кухнята, в която живее. Тясно, мръсно, натрупани боклуци и на светлината на газеничето всичко изглежда много тягостно. Побързах да си тръгна. Излязох във все така тъмния коридор и виждам някаква светлинка. Тръгнах да видя и в банята свети лампата! Извиках от радост. От съседната стая изскочиха някакви момичета, които пищяха от радост – свети, свети!“23
В средата на януари 1943 г. светнало в повечето къщи. Освен вечер можели да използват електричество и сутрин от 6 до 8 ч. Това се отразило и на бита по къщите. По-често почиствали у дома, можели да четат книги (без непрекъснато да мислят колко газ са изгорили), да си кърпят дрехите, да пишат писма. Разбира се, за да бъде преодоляна разрухата в бита, трябвало не само да пуснат тока, но да има и вода. Но по време на блокадата не било възможно да го направят. Водата спряла през декември 1941 г. В началото на януари 1942 г. в повечето къщи нямало вода. През зимата на 1941–1942 г. били повредени 6399 от тръбите, които свързват главния водопровод с къщите (43% от всички), замръзнали около 90% от вътрешните тръби в жилищата.24 В някои къщи имало вода и през януари, и през февруари, но с ограничения, чести прекъсвания и най-вече до първите етажи. Заради катастрофата с отоплението през последните десет дена на януари повечето тръби замръзнали. И. Ежов си спомня: „Водопроводът не работеше до пролетта, а по-късно пожарната снабдяваше с вода хлебозаводите.“25
През първата половина на януари 1942 г. градските власти не са давали каквито и да било ясни инструкции къде и как да си вземеш вода, предпочитали да си мълчат. „По улиците бродят хора с кофи... търсят вода“ – пише на 6 януари 1942 г. в дневника Любов Шапорина.26 Влизали в мазетата, където имало перални, отваряли крановете за миене на улиците. Пълнели вода от чешми по улиците и от отворените през януари 1942 г. обществени чешми. Много от тях замръзвали, но и онези, които работели, не помагали много на хората по време на блокадата.
От края на януари 1942 г. общинските служби прокарвали, обикновено в дворовете, тръби с кранове. На ул. „Горохова“ успели да прокарат в леда канавка, дълбока 60 сантиметра, и оттам вземали вода. Внезапно на много места по улиците се появили кладенци там, където бомбите били разрушили водопровода или където тръбите се били спукали от студа. Обикновено при тях се трупали опашки. Било трудно да се налива водата: разливала се от кофите и бидоните, трупали се цели планини лед, по които изтощените жители на града се катерели с много усилия. Често наливали вода на колене в леда, иначе нямало как да го направят. Случвало се хора, неуспели да се задържат по хлъзгавите склонове, да паднат в кладенеца. Очевидци си спомнят, че успели да извадят жена от отвора около Пасажаxxvii. Г. Бабинска разказва и за друга жена, паднала във водата: „Извадихме я и я сложихме на стъпалото пред вратата на училището. Тя не можеше да ходи. Не можеше да стигне до дома си и никой не можеше да я домъкне дотам.“27