Най-студено в жилищата било през януари 1942 г. от –2 до 6–7 градуса. Когато ходели на гости, не се събличали. Пишели, без да свалят ръкавиците. Спели с палта, панталони, чорапи, завити с няколко одеяла, даже с валенки и шапки. Т. Александрова се опитвала да спаси новородено, като го увивала с памук, слагала му грейки.42 Всеки, който се опитвал да спаси себе си и близките си, трябвало да използва всички достъпни му средства, понякога в дори немислими съчетания. „Наистина спя с валенки, но не на кревата, а под него, завивам се с дюшека“ – пише в дневника на 4 ноември 1941 г. Евгения Васютина.43 Трудно издържали студа, защото хората били крайно изтощени (някои нямали и минимален слой тлъстини по тялото) и често дори немного силен студ предизвиквал измръзвания и отоци. Трябва да споменем, че почти навсякъде били изпочупени прозорците, а шперплатът не предпазвал добре от студа.
Нямали възможност да отопляват няколко стаи, пренасяли се в най-топлата. Най-често се събирали в кухнята, някои дори се нанасяли в нея. Обикновено използвали саморъчно направени печки, т.нар. буржуйкаxxviii. Те бързо сгрявали стаите, но щом изгаснели, топлината също така бързо изчезвала. Схемата била проста: коминът на малката желязна печка бил извеждан през прозореца (най-често през малкото прозорче). Тъй като нямало достатъчно печки, често хората ги правели сами, кой както може, ако имали някакви умения и намирали материали. Опитвали да спазват инструкциите, но рядко успявали да запушат всички пролуки. Димът се носел по стаите, увреждал очите на хората, лицата им почернявали, а сажди полепвали по стените и мебелите.
Разрешили използване на такива самоделни печки в края на ноември 1941 г., но не произвеждали достатъчно. В повечето случаи хората трябвало да се справят сами. Търсели майстори, плащали им с хляб, намирали отнякъде листа ламарина – по време на силни студове нямало възможност да чакат да има печки за всички; през декември 1941 г. трябвало да произведат 10 хил. печки и не се знае дали са успели да го направят. В някои публикации се твърди, че през декември хората са получили точно толкова печки, но е много възможно да са приели желаното за реално случило се. През декември замрял животът във фабриките и заводите, работниците били много изтощени, нямало суровини. На 1 февруари 1942 г. в Ленинград е имало 135 хил. такива печки – едва ли държавните предприятия са можели да ги изработят за няколко седмици. През есента на 1942 г. в центъра на града даже имало изложба на предмети за бита, на нея хората можели да прочетат инструкциите как сами да си направят печка, разбира се, от прости и евтини материали. Тези наставления се смятали за необходими. Печките, които хората в обсадения град правили през 1942 г., най-често нямали тухлено дъно, поставяли ги направо на пода, на столове, върху маси, даже на печките за готвене – след началото на войната спряло централното подаване на газ за битови нужди по домовете. Някои дори връзвали печките за тавана. Не може да се каже дали такива „майстори“ са се съобразявали с инструкциите, но било лесно да ги пренебрегнат, когато е въпрос на живот и смърт. Понякога това излизало много скъпо: такива печки често предизвиквали пожари.
Особено много пожари имало в началото на 1942 г. – колкото и странно да е, тъкмо по онова време бомбардирали града по-рядко отпреди. Ясни са причините за пожарите: печките не били добре направени, нямало достатъчно вода, гладните и изтощени хора били безпомощни, пожарникарите били малко.
Важно е също, че нямало телефони. Още на 13 септември 1941 г. Военният съвет на Ленинградския фронт решил веднага да се изключат телефоните по домовете, в столовите, магазините и театрите. Спрели да работят и уличните автомати. Вместо това имали намерение във всеки квартал да създадат четири-пет пункта с телефонен автомат. Но не бързали да го направят, не махнали веднага телефоните от улиците. През втората половина на септември около тях се редели големи опашки. Не се намират никакви доказателства, че през „смъртоносното време“ е имало такива пунктове за разговори по телефона. Донякъде спасявал нещата специалният списък с абонати, чиито телефони не били изключени. Сред тях били секретарите на партийните комитети, държавните чиновници, директорите на предприятия и на учреждения, началниците на военизираните и спасителните поделения. Този списък непрекъснато се обновявал и допълвал, а телефоните можели да ползват и техни роднини, близки, приятели, познати. Например художничката Любов Шапорина използвала телефона на дежурния в будката на моста, ходела да се обади и от телефона в кино „Спартак“. През април 1943 г. отново започнали да включват телефоните по домовете, но и по-късно те били достъпни за малцина.