Но дори когато можели да съобщят навреме за възникнал пожар, все пак в края на 1941 – началото на 1942 г. било лесно да се предвидят последиците. Нямало смисъл да правят каквото и да било, тъй като нямало с какво да се борят с пламъците. Някъде пробвали „да намажат гредите с някаква бяла гадост, която уж предпазвала дървото от запалване“44, но подобни опити не били особено успешни. По-ефикасно било да се махнат от жилището лесновъзпламенимите боклуци и да се организират дежурства, но кой би могъл да го прави наистина през „смъртоносното време“? „Изтичах на стълбите да извикам хора, да моля за помощ – разказва за пожара, случил се в жилището ѝ на 20 януари 1942 г. М. Багрова. – Никой нямаше вода. Идват, поглеждат и си тръгват, никой нищо не можеше да направи. В 6 ч. се обадихме на пожарната, а те пристигнаха едва към 12. Изгоря нашата половина на къщата от първия до четвъртия етаж.“45
Съдбата на пострадалите от пожар често била по-тъжна, отколкото на тези, които живеели в пострадали от бомбите сгради. Не им намирали бързо къде да отидат да живеят. Оставали навън на лют студ с остатъците от изхвърленото от жилището, без вода, без топли дрехи, било ги страх да се мръднат от покъщнината си, за да не я откраднат, а сред тях имало лежащо болни, немощни старци, деца, дистрофици. Някои опитвали, докато може, да останат в горящите къщи, като се надявали, че бедата ще ги отмине, че навреме ще угасят огъня, ще успеят да си запазят нормалния живот. Владимир Петров си спомня:
Нашето общежитие пламна... Пожарът започна откъм входа, който водеше към двора, и бавно се разпространи навсякъде. Замириса на изгоряло. Не можеха да гасят, защото нямаше вода. Горя няколко дена. Сутрин отивам на работа – гори, връщам се от работа – продължава да гори. Навън беше много студено и решихме да останем в стаята до последно. През нощта се събирахме край печката, поддържахме я, защото, щом изгаснеше, веднага ставаше студено. От време на време излизахме на улицата, за да преценим обстановката. Аз излязох и видях, че над нас горят петият и шестият етаж. Пожарът още не беше стигнал до четвъртия. От нашия прозорец на третия етаж от комина на печката също излизаше гъст дим. Решихме все пак да останем в стаята. Но след известно време от тавана потече вода. Може пожарникарите да са прокарали маркуч от Невка. Сега освен огъня върху нас се стовари и нова беда – водата, която в стаята постепенно стигна десет сантиметра. Доближихме креватите до печката, качихме се на тях и продължихме да слагаме дърва.46
През април–декември 1942 г. се справяли по-успешно с пожарите. По това време повечето дървени къщи в града били разрушени и използвани за отопление. Имало повече пожарникари и пожарни коли. От значение били и проверките за безопасност на къщите и жилищата; сега вече домоуправителите не можели да се оправдават с общия хаос. Успявали да изгасят повечето пожари още в началния стадий, а през 1943 г. те са с 63% по-малко, отколкото през 1942 г.47 Възможно е фактите в отчетите от 1943 г. да са по-оптимистични, отколкото са били нещата в действителност. Например правят впечатление сведенията, че щетите, предизвикани от пожари, били намалели с 98%. Но и сведенията на очевидци потвърждават, че тъкмо през 1943 г. пожарите били по-малко. Както често се случва в бита по време на блокадата, измененията в една от неговите сфери предизвиквала промени и в други.
За печките по домовете били нужни много дърва за огрев. Освен тях използвали всичко, направено от дърво. Е. Моргунова изгорила в печката шкафа и столовете, Александър Болдирев – рамките на картините.48 През първата зима на блокадата било нещо нормално да горят мебели, като използвали не само своите, но и мебелите на съседите. Горили още книги, стари хартии (най-вече в учрежденията), намерени и събрани клони. Момиче, изгубило родителите си, горило в печката даже перата от пухената завивка, очевидно нямало сили да си домъкне дърво или да го нацепи.49 От тях нямало голяма полза, но всеки, който мръзнел, използвал всичко, което можело да го сгрее.