Четвърта глава.
Магазините
В началото на войната в Ленинград освен държавните продължавали да работят и магазините за свободна продажба, където имало повече продукти и цените били по-високи. През септември 1941 г. във връзка със силното съкращаване на доставките на продукти в града тези магазини ги затворили. Продуктите, които продавали в държавните магазини без купони, не изчезнали веднага, но доста бързо. „В изобилие има само кафе и цикория – пише на 25 септември 1942 г. Евгения Васютина, като подчертава, че вече били затворени даже магазините „Сокове“.1 През есента все още можело понякога да се купят в отделни магазини „прилични“ продукти на свободни цени, но веднага се образували огромни опашки. Не всеки можел да стои няколко часа на студа. През зимата на 1941–1942 г. магазините не можели да поберат всеки, дошъл да получи продукти за купоните си. Магазините търгували най-вече с продуктите, предвидени по „дажбите“, но и те не стигали за всички. За да въведат някакъв ред, почнали да прикрепят хората към конкретни хлебарници и магазини, най-често близо до мястото, където живеят, тъй като транспортът в града не работел. Но не станало по-добре. Десетки дневници от блокадата са пълни с оплаквания, че до края на десетдневкатаxxix няма да могат да купят продуктите от „своите“ празни магазини, докато в съседните можело да получиш каквото ти се полага за купоните дори без опашки. Клиентите опитвали да мамят, като представяли в „чужди“ магазини неизползвани купони, надявали се, че продавачите няма да забележат. Но малцина успявали. Трябвало да висят пред магазините, към които са „прикрепени“, и да чакат, докато докарат продуктите, които, разбира се, нямало да стигнат за всички. „В този магазин са прикрепени 4000 души, а от склада докараха само 150 кг“ – пише Любов Шапорина, като преценява шанса да получи продукти за купоните си.2 Не се отдалечавали от празния тезгях дори когато управителите на магазините или продавачите казвали, че скоро няма да докарат продукти. Вероятно мислели, че щом десетки хора чакат в магазина, то не е случайно, че продавачите просто лъжат, и се нареждали на опашката.
Често без опашка успявали да купят само хляб – освен през януари 1942 г., когато на три пъти (в началото, в средата и в края на месеца) и това поради различни причини временно спирали да дават от него.
Най-трудно било да се използват купоните, които не са за хляб – за месо, масло, елда, захар, мазнини. Дажбите били мизерни, но човек можел да ги получи само след като чака с часове пред магазина. Опашките се увеличили много през ноември 1941 г. На 2 декември 1941 г. ученикът в 6. клас В. Николаев пише в дневника си:
Сутринта станахме, хапнахме и всички заедно отидохме да вземем бира за баща ни. За месец ноември с нашите купони ни се полагаха 6 халби бира. А с купоните на леля Маша и на баба ни 6,5 халби. На Василевския остров никъде нямаше бира, само на Андреевския пазар имаше сергия (беше много студено) и пред нея голяма опашка (75 човека). Да се наредим на опашката означаваше да останем там до вечерта, а можеше да не стигне за всички (имаше само една бъчва), тогава баща ми опита да мине, без да чака на опашката, но къде ти, жените му се нахвърлиха и не стана. Баща ми показваше командировъчното, и тъй, и инак, но не можа. Отидохме на Петроградска страна, но там нищо не работеше. Едва на „Б. Зеленина“xxx намерихме сергия, която работеше. Опашка сто и няколко души. Баща ми опита да се промъкне до сергията, но не го пуснаха. Стоя цял час, молеше, настояваше. Накрая се ядоса, реши да скъса купоните, чак тогава тълпата се смили и го пуснаха.“3