Освен неоспорим морален ефект пробивът на блокадата имал и важни практични последствия. Той позволил през 1943 г. полагането на железопътен път в южната част на Ладожкото езеро, т.нар. Път на победата. Първоначално превозът се осъществява през нощта, но след това започва движение на влаковете и през деня. Артилерията на противника интензивно обстрелва десеткилометровата ивица покрай Ладожкото езеро. В началото релсите нямат твърда основа и те често се „плъзгат“. По-късно „Пътя на победата“ е защитаван по-успешно и технически е усъвършенстван. До декември 1943 г. по него преминават 6181 железопътни композиции, макар тепърва да трябва да се уточняват данните за преминалите по пътя стоки (изследователите сочат различни цифри).
Пробивът при Ладожкото езеро почти не се отразява на всекидневния живот на ленинградчани и не е много ясно отбелязан в общественото съзнание, за разлика от първото увеличаване на дажбата хляб на 25 декември 1941 г.
Очевидно нито една от операциите за пробиване на блокадата на Ленинград, предприети през 1941–1943 г., не завършва с пълна победа. В най-добрия случай има само временни и ограничени успехи, които обаче не предизвикват сериозни промени по фронтовете. Причините са много: несъгласуваните действия на армиите; ограничените ресурси и на хора, и на материали; недостатъчната поддръжка от въздуха; липсата на административно координиране; страхът от поемане на отговорност за взетите решения; изоставането на частите в тила; лошото снабдяване на поделенията; лошите технически характеристики на личното оръжие на червеноармейците в сравнение с оръжието на немците. Една от най-важните причини за неуспехите е неумението компетентно да се ръководи армията, без да се взема под внимание релефът на местността, което предизвиква големи загуби сред войниците и прави още по-призрачна надеждата за победа. Попълването на частите е бавно, въпреки че настъплението често е успешно само ако противникът е превъзхождан по численост и по използвана техника. В бележките на Константин Рокосовскиxii, останали непубликувани по съветско време заради цензурата, има неясен намек, че Георгий Жуков е бил против активните действия на Волховския фронт, тъй като не е имал мощни резервни части.
Широко разпространено е мнението, че след битката за Москва тактическите умения на съветската армия сериозно се подобряват. Но не само Червената армия, а и Вермахтът си учи уроците. Шаблонността на оперативните решения на командирите в РККАxiii на всички равнища, от която не успяват да се отърват до края на войната, се проявява особено очевидно в боевете на Ленинградския и на Волховския фронт. Обикновено настъплението следва стандартна схема: артилерийска подготовка, интензивно обстрелване на позициите на противника на набелязаното място за пробив. Няколко дена преди началото на атаката се правят опити да се измами противникът, като се създават лъжливи плацдарми и заблуждаващо обстрелване на онези участъци на фронта, в които не се предвижда атака. Щурмовите части пробиват отбраната на противника, в образувалите се пролуки навлизат моторизирани части и танкове. Тази закостеняла схема се базира на предположението, че противникът не се учи и не забелязва пропуските в тактическите похвати на Червената армия. А той умее да се учи. След като започва обстрелът, немските войници се оттеглят на предварително подготвената втора линия окопи, което силно намалява ефекта от действията на артилерията на Червената армия. После там бързо се прехвърлят части от другите групи на армията. Губи се ефектът на изненадата, но това не би могло да спре вече започналото настъпление. Често пренебрегват маневрената отбрана, понякога без каквато и да била полза се закрепват в полуизгорено, отдавна изоставено от жителите село и действат директно.
Когато четеш бележките на командващия Волховския фронт Кирил Мерецков, забелязваш една особеност. В тях почти няма подробен анализ на отделните операции и рядко става дума за причините за неуспехите. Но винаги се натъкваш на едно обяснение: макар че настъплението е неуспешно, все пак успели да задържат дивизиите на противника, да спрат тяхното движение, да ги „смелят“ и да помогнат на другите фронтове. Вероятно така са били съставяни и отчетите за неуспешните операции, изпращани до Ставката. Всичко е вярно, но настъплението край Ленинград не е с цел да се задържат войските на противника, а за да се пробие блокадата – и тъкмо това не се случва. На „Невската педя земя“, където може да се разположи само един полк и където според официалната версия били „смлени“ няколко немски дивизии, са били „смлени“ и съветски войски – 140 хил. войници загиват на този мъничък плацдарм, от който така и не успяват да нанесат дори ограничен удар, преди да бъде завладян от противника през април 1942 г.