— Познавахте ли Овърбрук?
— Не лично, но знаех доста за него от книжата, Бяхме си писали във връзка с минните разработки. Знаех, че не би ме предал на Олрид.
— И какво направихте?
— Преструвах се, че страдам от амнезия. Мислех, че ще е много добре, ако поддържам тази версия. Закарах колата до пътя, който води към имота на Овърбрук. На около четвърт миля от къщата му свърнах от пътя на място, което изглеждаше много подходящо. Тук можех да паркирам колата и да се махна от нея. Оказа се, че теренът е доста влажен, тъй като от по-високите му участъци от двете страни се получаваше оттичане, което заедно с дъжда, валял наскоро, правеше земята доста мека. Колата обаче стигна до мястото съвсем лесно.
— На ниска предавка ли?
— Предполагам, че беше на втора.
— Какво се случи по-нататък?
— Изкарах колата от пътя и спрях.
— И после?
— Мисис Олрид очевидно беше използвала щанга, за да отмести езичето на заключалката на задния капак…
— Не знаете ли, че е използвала щанга?
— Не. Това, което зная е, че когато беше вкарана вътре, капакът беше заключен. Когато спрях колата обаче, заключалката беше отворена.
— Какво се случи след това?
— Почти веднага щом спрях колата, тя отмести капака, скочи от багажника на земята и се втурна да бяга.
— В каква посока?
— Назад към пътя, който току-що бяхме напуснали.
— Казахте ли нещо?
— Извиках й: „Няма защо да бягате. Той е вън от играта, в безсъзнание е.“
— Тя отговори ли нещо?
— Не. Само продължи да тича.
— Но гласът ви е бил достатъчно силен и тя трябва да ви е чула?
— Разбира се, че ме чу.
— Тогава какво направихте?
— Не се занимавах повече с нея. Спомних си за пистолета на Олрид, който все още беше в ръцете ми. Хвърлих го, колкото можех по-далеч.
— В каква посока?
— Мисля, че на север, е, североизток от колата.
— Какво се случи след това?
— В къщата на Овърбрук не се виждаше никаква светлина, но чувах кучешко лаене, което ме насочваше. Вървях право към нея.
— Връщахте ли се обратно към пътя?
— Не. Вървях точно по права линия към мястото, откъдето идваше лаят на кучето.
— Какво се случи после?
— Вдигнах Овърбрук от леглото. Попитах го дали би могъл да ме пусне да пренощувам. Казах му, че не зная кой съм или каквото и да е било друго за себе си.
— Съгласи ли се той?
— Да, настани ме да спя.
— Легнахте ли си?
— Да.
— Ставахте ли от леглото през нощта?
— Не. Не се е налагало. Кучето пазеше.
— Под куче разбирате кучето на Овърбрук.
— Да.
— Къде стоеше то?
— В дневната.
— Откъде разбрахте?
— Защото станах и огледах малко наоколо. Чух шум от кола и се чудех, дали Олрид не е дошъл в съзнание. Опитах се да отворя вратата и да погледна навън, но кучето стоеше там и ръмжеше.
— Нямаше ли в стаята прозорец?
— Там е работата. Стаята се намираше от другата страна на къщата и не можех да погледна в посоката, в която беше паркирана колата. Исках да изляза и да погледна през прозорците на другата стая в къщата.
— Къщата беше ли доста малка?
— Да.
— Само от две стаи ли се състоеше?
— Четири. Стаята, в която спеше Овърбрук, малка кухня, стаята, където спях аз, и дневната.
— Сам ли беше Овърбрук?
— Да. Той…
— Какво се случи после?
Свидетелят се ухили и каза:
— Улових се в капана си. Мистър Пери Мейсън пристигна в къщата и ме идентифицира. Със себе си водеше млада жена, която твърдеше, че съм нейният съпруг, изчезнал от много време. Не можех да направя каквото и да било, без да издам пред Овърбрук, че всичко около амнезията е било лъжа. Положението, в което се намирах, ме обричаше да играя тази роля. Все още продължавах да мисля, че за мен ще е по-добре, ако се преструвам, че нищо не мога да си спомня след удара по главата. Затова тръгнах с тях.
— И какво стана?
— Мистър Мейсън ме закара в управлението на полицията.
— Можете да пристъпите към кръстосан разпит — обърна се Данвърс към Пери Мейсън.
Мейсън му каза:
— Предполагам, че имате карта на мястото, където е била паркирана колата, и ще я представите накрая. Предлагам да я покажете сега и да ми дадете възможност да разпитам свидетеля по нея.
— Много добре — отговори Данвърс и подаде на Мейсън карта, подобна на тази, направена от Бърт Хъмфрис за Пол Дрейк.
— Ако искате, веднага ще призовем като свидетел служителя, който е изготвил картата, за да я идентифицира…
— Не мисля, че е необходимо — отговори Мейсън. — Можете да го представите по-късно. Тъй като в момента Флийтуд дава свидетелски показания, бихме могли да приключим с него.