— Да — произнесе Флийтуд с известно колебание. — Предполагам, че съм мислил за това.
— Истинската, основната причина, за да не станете и просто да напуснете мисис Олрид там, в мотела, е била, че сте чувствал, че някога в бъдеще бихте могли да получите надмощие над Бъртрънд К. Олрид и да го убиете. Тогава Джордж Джеръм би ви защитил с парите и връзките си. Не съм ли прав?
— Не.
— В нищо?
— Да.
— Тогава, защо просто не сте изчакал подходящ момент да се усмихнете на мисис Олрид и да й кажете: „Съжалявам, мисис Олрид, но всичко беше само театър от моя страна. Сега вече ще ви напусна.“
— Имаше някои усложнения. Исках да печеля време, докато Джеръм получи възможност да залови Олрид на местопрестъплението. В съобщението, което му оставих, се казваше какво да направи. Исках Олрид да се занимава с мен, докато Джеръм събере доказателствата.
— Значи тайно сте работил с Джеръм.
— В известен смисъл. Очаквах да си сътрудничим и той ми съдействаше.
— Това е всичко — каза Мейсън.
— Няма повече въпроси. Моля, призовете П. Е. Овърбрук.
Овърбрук, облечен с гащеризон и пуловер, прекрачи на свидетелското място. Беше едър, добродушен гигант, смутен от тълпата в съда и странната обстановка около него. Той се закле, каза името и адреса си на чиновника и се обърна смутен към Данвърс.
— Вие сте П. Е. Овърбрук, притежател на ранчото Овърбрук? Виждал ли сте тази скица и можете ли да потвърдите, че това тук означава местоположението на къщата ви на скицата?
— Да, сър.
Мейсън се обърна към Данвърс:
— Така, както разбирам правилника, насочващи въпроси се разрешават само при директния разпит, когато са предварителни и необвързващи. Ако не искате да правя възражение, бих ви предложил оттук нататък да оставите свидетеля сам да дава показанията си.
— Въпросът ми беше просто въвеждащ. Опитвах се да спестя време.
— Повече време бихте спестил, ако оставите даването на показания на свидетеля — каза Мейсън. — Времето е важно, но има други неща, които са по-важни.
Данвърс се ухили и каза:
— Аз се опитвам да спестя време, а вие — да отървете шията на обвиняемата.
— Достатъчно, господа — намеси се съдията Колтън. — Моля, продължете по същество, мистър Данвърс.
— Видяхте ли свидетеля Флийтуд, който току-що даде показания?
— Да, сър.
— Кога за първи път го видяхте?
— Той дойде при мен в понеделник през нощта.
— Приблизително кога в понеделник?
— Не мога да кажа. Беше след като си легнах. Събудих се, защото кучето лаеше. Никога не поглеждам часовника.
— Какво ви събуди?
— Първо чух да лае кучето, а след това мисля, че може би съм чул шум от кола.
— Значи сте бил буден, когато Флийтуд е пристигнал в къщата?
— Да, сър.
— И какво стана?
— Кучето наистина лаеше силно и аз знаех, че има някой на двора. Чух да му се говори и след това на вратата се почука.
— Хапе ли кучето?
— Не, не хапе, само лае, скача и души хората. Не зная какво би станало, ако някой се опита да направи нещо, което не би трябвало. Ако човек върви право към къщата и почука на вратата, кучето само ще лае и нищо повече.
— И така отидохте до вратата и отворихте на Флийтуд?
— Да, сър.
— Какво се случи после?
— Човекът ми каза, че се е лутал наоколо и предполага, че е станало автомобилно произшествие. Каза, че не знае кой е и не може да си спомни нищо за себе си. Тогава, естествено, аз го пуснах да влезе.
— Къде го настанихте?
— Разбирате, сър, аз не знаех нищо за него и мисълта, че като че чух шум от мотор на кола, спираща наблизо, ме правеше подозрителен.
— Нищо ли не му казахте за това, че сте чул някаква кола да спира?
— Не. Дори не бях сигурен, че съм я чул. Мислех си, че това е възможно, а и държането на кучето потвърждаваше същото.
— Каза ли мъжът нещо за това, че е пристигнал с кола?
— Не. Той каза само, че не може да си спомни нищо, че просто се е озовал на пътя.
— Знаехте ли, че това не е истина?
— Да ви кажа право, помислих, че е загазил.
— Какво направихте?
— Нощта беше студена и дъждовна и не исках да го отпращам, но не исках и да рискувам. Имам резервна стая с кушетка и няколко завивки. Казах му, че живея ергенски и ще трябва да си легне без чаршафи, само с одеало.
— Какво ви отговори той?
— Изглеждаше смъртно изморен, така че го заведох в стаята.
— И после?
— Носле взех Принц, така се казва кучето, и го отведох в дневната — отговори усмихнат Овърбрук. — Казах му да го наблюдава и да не му позволява да излиза. След това се върнах в спалнята и заспах. Знаех, че този приятел не би могъл да мръдне от стаята, без Принц да го сграбчи.