— Възразявам на въпроса, като непозволен, неотнасящ се към случая и не по същество. Не съдържа точното основание за действието.
— Приема се.
— Кога видяхте за последен път жив Бъртрънд Олрид?
— Възразявам, тъй като въпросът вече беше задаван и получи отговор.
— Приема се.
— Кога за последен път преди смъртта на Олрид, говорихте с Робърт Флийтуд?
— Не мога да си спомня.
— Говорихте ли с него по което и да е време в понеделник?
— Не мога да си спомня.
— Получихте ли в понеделник, някакво съобщение, оставено ви от Флийтуд?
— Възразявам, тъй като се предполага такт, който не е налице и се прави опит за кръстосан разпит на собствен свидетел.
Съдията Колтън каза:
— Мистър Мейсън, преди да се произнеса по това възражение искам да повторя позицията на съда, да се противопоставя на задаваните неточно въпроси на защитата. И така, ако имате някакво основание да вярвате…
— Имам, ваша светлост. Свидетелят Флийтуд даде показания, че е оставил съобщение за този свидетел.
— Много добре. Възражението се отхвърля. Отговорете на въпроса.
— Получих съобщение — каза Джеръм. — Предадоха ми, че е оставено от Флийтуд. В него се казваше да не правя никакви уговорки с Олрид, преди да съм говорил с него.
— И какво ви каза Флийтуд, когато говорихте с него?
— Възразявам на въпроса като неконкретен, непозволен, несвързан със случая и несъществен.
— Приема се.
Съдията Колтън каза:
— Искам да обърна внимание на защитата, че позицията ми по отношение на всички тези въпроси ще остане същата. Ако тя може да потвърди пред съда, че е готова да докаже определен факт чрез свидетеля, ще бъдем по-снизходителни при разпита му. Както и да е — продължи той, — вече стана обяд и съдът ще се оттегли до два часа следобед. Междувременно, обвиняемата се връща в ареста, под попечителството на шерифа. Това е всичко, мистър Джеръм. Можете да напуснете свидетелското място и да се върнете за продължаване на разпита в два часа следобед.
Мисис Олрид се наведе и докосна ръката на Мейсън.
— Искам да говоря с вас — каза тя възбудено. Той се обърна към помощник шерифа:
— Клиентката ми иска да се консултира с мен. Може ли да поговорим за малко?
— Добре — съгласи се той, — но не много дълго. Мейсън кимна, хвана мисис Олрид за ръката и я отведе в ъгъла на съдебната зала. — Какво има? — запита той.
— Истина е, мистър Мейсън — каза тя.
— Кое?
— Което каза Флийтуд.
— Искате да кажете, че сте била в онзи автомобил.
— Да.
— Много време ви трябваше да ми го кажете — каза Мейсън мрачно.
— Не можех да направя нищо, мистър Мейсън. Трябваше да мисля за Пат.
— Какво за Пат? Какво общо има тя с това?
— Нищо, мистър Мейсън. Съвсем нищо. Не ме разбирайте погрешно. Моля ви, не разбирайте погрешно това, което казах. Това би преляло чашата.
— Аз само приех буквално това, което казахте.
— Не, не. Когато споменах, че трябва да запазя Пат, исках да кажа, че разбирам, колко лошо би било за нея, ако си призная, че аз съм подкарала колата по нанадолнището. Аз… това беше в главата ми през цялото време. Да се опитам и да не допускам Пат да изпадне в неудобно положение.
— Да предположим, че за разнообразие ми казвате истината. Какво точно се случи? — запита Мейсън.
— Беше почти, както го разказа Боб Флийтуд. Той отклони колата от пътя и спря. Аз излязох и изтичах по пътя. Той ми извика и каза, че съпругът ми е в безсъзнание. Тогава спрях и го видях да стои пред фаровете на колата. Видях го да изхвърля пистолета, колкото можеше по-далеч в тъмнината. После го видях да се отдалечава от автомобила. Мисля, че ме убеди с това, че изхвърли пистолета. Знаех, че за нищо на света не би го направил, ако съпругът ми беше в състояние да го нарани. Начинът, по който го направи, ме накара да мисля, че… Виждате ли, беше жест, който сякаш казваше, че всичко е свършено и нищо повече не може да се направи. Така че аз се обърнах и тихичко се върнах при колата. Надникнах вътре само за да видя какво е положението. Бъртрънд лежеше отпуснат в ъгъла на колата, абсолютно неподвижен. Не се чуваше нито звук.
— Флийтуд каза, че е дишал тежко — отбеляза Мейсън.
— Флийтуд лъже за това. Мъжът ми беше мъртъв.
— Сигурна ли сте?
— Трябва да съм сигурна. За момент останах до вратата на колата, после стъпих на стъпалото, надигнах се и казах: „Бъртрънд“. Той не отговори. Наведох се и хванах китката му. Беше студена по характерен начин, който говореше сам за себе си… Но исках да съм сигурна. Опипах пулса му. Той беше мъртъв.
— Защо не се върнахте тогава и не се обадихте на полицията?