— Не осъзнавах ситуацията, в която се намирах, докато не влязох в автомобила — каза тя. — Тогава си дадох сметка, че земята около колата е толкова мека, че се вижда всяка моя следа. Боб Флийтуд е прав за едно. След като влязох в багажника, аз останах да лежа за малко, свита в тясното пространство. После си спомних, че винаги държим тук електрически фенер, в случай, че се наложи да сменяме гуми. Намерих го и го включих. След като огледах заключалката, бях сигурна, че ще мога да избутам езичето й назад, ако имам някаква ръчка и да повдигна капака на багажника. После си помислих за щангата в колата. Намерих я и опитах. Доста трудно ми беше да манипулирам, докато колата се движеше. Особено по този черен път, който беше леко неравен. Накрая успях да мръдна назад езичето и да освободя капака, така че да мога да го вдигна. Точно докато го правех, колата сви от пътя п спря. Избутах капака па багажника достатъчно, за да мога да изляза и скочих на земята. Чух го да се затваря с шум зад мен и побегнах. Не мисля, че съм се отдалечила на повече от тридесет-четиридесет стъпки, когато чух Боб Флийтуд да вика, че всичко е наред и няма за какво да се тревожа, че Бъртрънд е в безсъзнание. Продължих да тичам, но погледнах назад през рамо и видях Боб Флийтуд да хвърля пистолета. После той тръгна, отдалечавайки се от колата. Както ви казах, аз се върнах при нея и намерих съпруга си мъртъв.
Едва тогава си дадох сметка, че поради състоянието на почвата, върху която стоеше колата, съм оставила следи, които точно показваха какво съм направила. Разбирах, че ако има следи, които да сочат, че съм се връщала до колата и след това съм я напуснала и съм тръгнала отново назад към пътя, ще изглежда, като че съм се върнала да убия съпруга си с щангата. Помислих си да я закарам до някое място, където земята е твърда и ще мога да изляза, без да оставям отпечатъци. После ми дойде идеята, защо да не откарам колата до насипа и да направя да изглежда така, като че мъжът ми е загубил управлението? Направих го и тогава ми хрумна да кажа, че Боб е откраднал колата ми. Мислех, че това ще прехвърля отговорността върху него и после, ако нещо се разбере, той ще трябва да каже, че го е убил при самозащита, за да спаси кожата си. Аз… струва ми се, не го измислих добре, но през тази нощ преживях толкова много, мистър Мейсън!
— Това ли е истината? — попита Мейсън.
— Това е истината.
— Погледнете ме.
Тя го погледна в очите.
— Ако знаех това по-рано — каза Мейсън, — вероятно бих могъл да припиша убийство на Боб Флийтуд. Както се оказва — обаче, и двамата сте лъгали досега.
— Фактът, че Флийтуд е хвърлил пистолета, ме накара да мисля, че съпругът ви е бил мъртъв, когато той е напуснал колата, но тъй като излъгахте в началото, вие му дадохте всички козове, за да играе срещу нас.
— Съжалявам, мистър Мейсън.
Мейсън каза:
— Ако променяте версията си просто защото мислите, че показанията на Флийтуд ви дават добра възможност да се измъкнете, постъпвате глупаво.
— Не, това не е просто друга версия. Аз, аз трябва да мисля за Пат… аз…
Тя започна да хълца. Мейсън каза:
— Няма да ви оставя да променяте показанията си.
— Да.
— И никога не забравяйте, че добрата лъжа може понякога да притежава изящество на произведение на изкуството, но само истината може да звучи искрено.
Мейсън вдигна ръка и повика заместник-шерифа.
ГЛАВА XIX
Мейсън, Дела Стрийт и Пол Дрейк обядваха в ресторант на провинциалния град, където съдията Колтън представляваше предварителното следствие.
Мейсън каза:
— Пол, в последния момент клиентката ми разказа нова история.
— Съвпада ли с това, което казва Флийтуд?
— Приблизително. Тя каза, че когато е влязла в колата, след като Флийтуд си е отишъл, мъжът й е бил мъртъв.
— Аз казах, че Олрид е бил мъртъв, когато Флийтуд е хвърлил пистолета — каза Дрейк. — В противен случай той едва ли би го направил. Това е действие на човек, който се опитва да се отърве от оръдието на убийството. Той е ударил Олрид по главата достатъчно силно, че да го убие и го е знаел. Оръдието, което е използвал, е била цевта на пистолета и когато го е изхвърлил, това е бил естествен, логичен и характерен ход от страна на убиец да се избави от оръдието на убийството.
— Зная — каза Мейсън, — но не ми е ясно дали съдебните заседатели го знаят. По всяка вероятност по-добър е другият път. Ако това е истината.
— Кой друг път? — попита Дрейк.
— Да направя така, че съдебните заседатели да разберат характера на Бъртрънд Олрид. Нека да усетят, че Олрид е бил жив, когато жена му се е качила в колата. Тя е тръгнала да го закара вкъщи. Той е дошъл в съзнание и се е сборичкал с нея, опитвайки се да овладее положението и тогава тя го е ударила и го е убила при самозащита.