Ю Несбьо
ЛЕОПАРДЪТ
(книга осма от поредицата "Хари Хуле")
ПЪРВА ЧАСТ
Първа глава
Хипоксия
Събуди се. Премига срещу гъстия мрак. Вдиша през носа. Устата ѝ зееше широко отворена. Стисна очи и пак ги отвори. По бузата ѝ потече сълза и отми солта от засъхналите предишни сълзи. Слюнката бе престанала да се стича в гърлото ѝ. Усещаше лигавицата суха и корава. Бузите ѝ се издуваха от натиска отвътре. Чуждото тяло в устата ѝ заплашваше да избухне и да разбие черепа ѝ на парчета. Но какво, какво за бога беше това нещо в устата ѝ? Събуди се с неистовото желание отново да потъне, да се потопи в тъмната, топла глъбина, обгръщала я допреди малко. Все още се намираше под въздействието на транквиланта, който той ѝ бе инжектирал, но тъпото пулсиране в слепоочията ѝ при поетапния приток на кръв към мозъка предвещаваше скорошното завръщане на болката. Къде е той? Дали не стои зад гърба ѝ? Притаи дъх и се ослуша. Не чуваше нищо, но усещаше присъствието му. Дебнеше я като леопард. Някой ѝ беше казал, че леопардът се движи съвсем безшумно и промъквайки се към плячката си в мрака, синхронизира дишането си с дишането на жертвата. Притаява дъх, когато тя притаи дъх.
Струваше ѝ се, че усеща топлината на тялото му. Какво чака той? Тя пак възобнови нормалното си дишане и на мига нечий дъх лъхна тила ѝ. Тя се обърна рязко, размаха слепешком ръце, но напипа единствено нематериалния мрак. Сви се в опит да се смали максимално, да се скрие. Оказа се напълно безсмислено.
Колко време бе прекарала в безсъзнание?
Наркотикът се изпари от кръвта ѝ. Това усещане продължи едва частица от секундата, ала за този кратък миг жената успя да предвкуси, да предугади какво я очаква.
Чуждото тяло, което той бе поставил върху масата пред нея, приличаше по големина на билярдна топка, изработена от лъскав метал, чиято повърхност бе осеяна с малки дупчици, фигурки и знаци. От една дупчица излизаше червена жица с примка. Тази жица веднага събуди спомена за коледното дръвче в дома на родителите ѝ: след седмица предстоеше да го украсят с лъскави топки, фигурки, кошнички, свещи и норвежки знаменца, а ден по-късно — да изпеят "Колко прекрасна е земята" и тя да се вгледа в сияещите очи на племенниците си, докато отварят подаръците ѝ. Да можеше, колко неща би променила! Би изживяла дните си много по-пълноценно, по-истински, би ги наситила с радост, дихание и любов; би се спряла на местата, откъдето само е минавала; би променила крайната точка на пътуванията си; би се отнасяла различно с мъжете, с които се бе запознавала, и с мъжа, когото още не бе срещнала; би преосмислила аборта преди седемнайсет години и нежеланието си да ражда деца; би наситила със смисъл дните, прекарани в безсмислие и в очакване на бъдещето. После спря да мисли за друго освен за ножа пред лицето си. В съзнанието ѝ се вряза мек глас и ѝ заповяда да вкара топчето в устата си. Тя се подчини, разбира се. С лудешки биещо сърце отвори широко уста и набута топчето вътре така, че жицата да остане навън. Металът имаше горчиво-соления вкус на сълзи. После той наведе със сила главата ѝ назад и долепи стоманеното острие до шията ѝ. Фенер, опрян о бетонната стена в ъгъла, пръскаше светлина в сивото голо помещение. Вътре имаше бяла пластмасова маса, два стола, две празни бирени бутилки и двама души: той и тя. Тя усети миризмата на кожена ръкавица, когато той леко подръпна червената жица, висяща от устата ѝ. В следващия миг главата ѝ се изду до пръсване. Топчето набъбна и опъна вътрешността на бузите ѝ. Колкото и да се опитваше да отвори устата си още по-широко, напорът не отслабваше. Той огледа разчекнатата ѝ уста със съсредоточен и загрижен вид на зъболекар, който проверява дали зъбната шина е закрепена правилно. Лека усмивка издаде задоволството му. Тя плъзна език по топчето и установи, че от него стърчат шипове. Явно те се впиваха в небцето, в меката тъкан под езика ѝ, във венците, в мъжеца. Помъчи се да каже нещо, а той изслуша търпеливо неразбираемите звуци, излизащи от устата ѝ. Тя се отказа, той кимна и извади спринцовка. На върха на иглата проблесна капчица.
— Не пипай жицата — прошепна той в ухото ѝ и заби иглата странично в шията ѝ.
Тя мигом изгуби съзнание.
Сега се заслуша в дишането си, учестено от паниката, и премига няколко пъти в мрака.
Трябваше да предприеме нещо. Опря длани о седалката на стола, овлажняла от потта ѝ, и се изправи. Никой не я спря. Направи няколко ситни крачки и се озова пред стена. Опипом стигна до гладка студена повърхност: метална врата. Дръпна резето. То не помръдна. Беше заключено, разбира се. Нима бе очаквала друго? Смях ли чу, или изтерзаното ѝ въображение ѝ погаждаше подли номера? Къде се намира той? Защо я побърква по този начин?