Марит стигна до баир, стисна зъби и намали дължината на крачките. Бягането ѝ премина в ход — ако трябваше да бъде честна. Бързо ходене. Да, точно така: победоносен поход към властта. Килограмите се топяха, шансовете ѝ да се хареса на електората растяха. Неочаквано чу хрущене на чакъл зад гърба си. Инстинктивно се стегна. Пулсът ѝ се ускори. И преди три дни чу същото хрущене. Както всъщност и преди пет дни. И в двата случая някой бягаше зад нея в продължение на няколко минути. После шумът изведнъж изчезваше. Веднъж Марит се обърна и видя човек в черен спортен екип и с черна качулка. Приличаше на командос. Но що за човек — да не говорим за командос! — би сметнал за смислено да бяга със скоростта на Марит Улсен? Тя, разбира се, нямаше как да бъде сигурна, че зад нея и сега бяга същият човек, но стъпките сякаш ѝ се сториха познати. Още малко и ще изкачи баира до Монолита[18], а после пътеката слиза стръмно надолу към квартал "Скойен", където я очакват съпругът ѝ и страховит прехранен ротвайлер. Стъпките зад гърба ѝ скъсиха дистанцията. И изведнъж фактът, че бяга в десет часа в тъмния безлюден парк, престана да ѝ се струва повод за радост. Марит Улсен се страхуваше от доста неща, но преди всичко от чужденци. Да, знаеше много добре, че в устава на партията ѝ ксенофобските настроения се порицават строго, ала страхът от непознатото все пак ѝ се струваше разумна точка от стратегията ѝ за оцеляване. В момента съжали, задето не гласува против либералните към имигрантите закони, прокарани от нейната партия, и най-вече задето преди внасянето им в Парламента не се осмели да прояви прословутата си откровеност. Тялото ѝ се движеше прекалено бавно, мускулите на бедрата ѝ започнаха да парят от болка, дробовете ѝ отчаяно се опитваха да погълнат достатъчно въздух и тя знаеше, че съвсем скоро силите ще я напуснат. Разсъдъкът ѝ се мъчеше да пребори страха, да я увери, че тя не се вписва в определението "типична жертва на изнасилвани".
Подгонена от страха, Марит стигна до върха на възвишението и пред погледа ѝ се откри изглед към "Мадсерю але". От портата на една от къщите излезе автомобил на заден ход. Марит прецени, че ще успее да стигне до колата: оставаха само стотина метра. Хукна по хлъзгавата трева по нанадолнището, като едва се държеше на краката си. Стъпките зад гърба ѝ заглъхнаха, запъхтяното ѝ дишане заглуши всичко останало. Колата вече бе излязла на улицата, скоростната кутия проскърца, когато шофьорът превключи на предна предавка. Марит Улсен стигна до подножието на склона. До улицата и до спасителните светли конуси пред фаровете на автомобила оставаха само няколко метра. Внушителното ѝ тяло обаче набра силна инерция заради стръмния наклон и телесната ѝ маса я тласкаше неудържимо напред. Краката ѝ не издържаха на темпото и тя политна напред — към уличното платно, към светлината. Коремът ѝ, пристегнат в подгизналия от пот полиестерен екип, се пльосна върху асфалта и тя хем се хлъзна, хем се претърколи напред. Когато най-сетне Марит Улсен спря да се търкаля, усети в устата си вкуса на прах. Бе изранила дланите си по чакъла.
Някой се надвеси над нея и я хвана за рамото. Марит се хвърли панически настрани, простена и вдигна ръце пред лицето си да се защити. Видя обаче не войник от специалните части, а възрастен мъж е бомбе. Вратата на колата зад него стоеше отворена.
— Всичко наред ли е, госпожице?
— А вие как мислите? — сопна се Марит и усети силен прилив на гняв.
— Я чакайте! Май съм ви виждал някъде!
— Не, благодаря — тя отблъсна ръката му и се изправи със стон.
— Вие не участвахте ли в онази развлекателна програма?
— Точно това — Марит Улсен се вторачи в безлюдния мрак и разтри натъртените си ребра — изобщо не те интересува, дядка.
Шеста глава
Отново у дома
Волво "Амазон", произведено през 1970-а — годината, в която шведският автомобилен концерн прекратява производството на този модел, — спря пред пешеходната пътека до залата за пристигащи в летище "Гардермуен", Осло.
Колона от невръстни малчугани, облечени в дъждобрани, мина покрай автомобила. Няколко деца изгледаха любопитно старата кола със залепена върху покрива и багажника лента за рали, а после — и двамата мъже зад включените чистачки, подсушаващи капките от предобедния дъжд. Мъжът на мястото до шофьора, главен полицейски инспектор Гюнар Хаген, си даваше сметка, че децата пред очите му би следвало да предизвикат на лицето му усмивка, а в ума му — мисълта за сплотеност и грижа за ближния и за общество, където хората проявяват внимание един към друг, но съзнанието му роди асоциация с верига от хора, бавно пристъпващи напред в издирване на труп. Ръководните позиции в Отдела за борба с насилието неизменно се отразяват върху светогледа на титулярите. Или както един умник бе написал върху вратата на кабинета на Хуле: I see dead people.[19]
18
Монолитът представлява седемнайсетметрова каменна колона на известния норвежки скулптор Гюстав Вигелан (1869–1943) с изсечени на нея повече от 120 преплетени фигури. — Бел. прев.