— Говоря сериозно, шефе. Благодаря, задето откупихте паспорта ми, но приключих със снимки на мъртъвци и страховити доклади.
Хаген погледна Хари малко засегнат, ала остави папката върху коленете му.
— Хвърли ѝ един поглед, само за това те моля. И не споменавай пред никого, че работим по този случай.
— Защо?
— Сложно е за обяснение. Просто си трай, разбра ли?
Отпред разговорът замря. Хари се загледа в тила на Кая. Понеже волвото на Бьорн Холм бе произведено години преди да се появи понятието "камшичен удар", седалките нямаха облегалки за тила и това позволи на Хари да види тънката шия под вдигнатата ѝ коса и белия мъх по кожата ѝ. Замисли се колко бързо се променят нещата, как всичко може да пропадне за секунди. Сякаш животът представлява именно това: процес на развала, на съсипване на нещо, което в началото е било идеално. Оставаше единствено въпросът дали това нещо ще се разпадне изведнъж, или постепенно. Мисълта го натъжи, но той не и прогони, докато не навлязоха в тунела "Ибсен" — сива, невзрачна брънка от транспортния механизъм в града, която преспокойно би могла да се намира където и да е по света. И все пак точно в този тунел го споходи буйна, безусловна радост, задето се намира тук. В Осло. У дома. Усещането го завладя така силно, че за няколко секунди Хари съвсем забрави защо всъщност се прибра.
Оставиха го на улица "Софие" и си тръгнаха. Той се загледа след волвото. По фасадата на сградата, където живееше, бяха "цъфнали" още графити, но синята мазилка под тях си беше същата.
Заяви недвусмислено, че няма да поеме случая, защото се е върнал в Норвегия само заради болния си баща. Премълча обаче колко му се щеше да не бе узнавал за състоянието му. Защото Хари се прибра не от любов към болния си родител, а от срам.
Вдигна очи към двата тъмни прозореца на третия етаж, където се намираше неговият апартамент.
Отключи портата и влезе в задния двор. Контейнерът си стоеше на обичайното място. Хари вдигна капака. Обеща на Хаген да прегледа папката с копия от документацията по случая най-вече за да пожали авторитета на шефа си: паспортът на Хари все пак погълна сериозна сума от бюджета на Отдела. Сега Хари пусна папката в контейнера при скъсани найлонови чували, преливащи от използвано кафе, памперси, изгнили плодове и обелки от картофи. Вдиша миризмата и установи, че навсякъде боклукът мирише изненадващо еднакво.
В двустайния му апартамент всичко си стоеше непобутнато. И все пак откри нещо различно: сивкав слой, все едно някой току-що е излязъл и мразовитият му дъх още не се е разнесъл из въздуха. Влезе в спалнята, остави сака си и извади запечатания стек с цигари. Да, всичко в дома му си беше същото: сиво като кожата на двудневен труп. Отпусна се назад върху леглото и затвори очи. Приветства наум познатите звуци: на дъждовната вода, стичаща се от дупката на улука върху ламарината на перваза. Този звук не приличаше по нищо на бавното спокойно шушнене в Хонконг, а се чуваше като бясно трополене, сякаш капките съвсем скоро ще преминат в непрекъсната струя. Един вид напомняне, че времето тече, секундите отминават, краят на времевата линия наближава. Това му напомни за Ла Линеа — онова човече от италианската анимация, дето след четири минути обикновено пада и изчезва, защото линията на художника — неговия създател — се изгубва.
Хари знаеше, че в долапа под мивката за по-мръсни предмети го чака полупълна бутилка "Джим Бийм"; че може да започне оттам, откъдето е приключил в този апартамент. По дяволите, напи се още преди да се качи в таксито за летището — през онзи ден преди половин година. Нима е чудно, че не успя да се добере до Манила?
Имаше и друга възможност: да излее съдържанието на бутилката в мивката.
Хари простена. Пълни глупости — изобщо не се чудеше на кого му прилича! На Ракел, разбира се. Всички жени му приличаха на Ракел.
Седма глава
Бесило
— Но аз се страхувам, Расмус — натърти Марит Улсен. — Ужасно съм изплашена!
— Знам — увери я съпругът ѝ с приглушения си приятен глас, неизменно съпътствал и успокоявал Марит в продължение на двайсет и пет години изборни кампании, изпити за шофьорска книжка, гневни изблици и някоя и друга паническа атака. — Съвсем естествено е да изпитваш страх — той я прегърна. — Работиш усилено, умът ти е зает със стотици мисли. Просто мозъкът ти няма повече енергия да изключи подобни притеснения.
— Подобни притеснения? — Марит се обърна и го погледна. Отдавна бе изгубила интерес към дивидито, което гледаха: филма "Наистина любов". — Подобни глупави притеснения — това ли искаше да кажеш?