Пред Хари се издигаха внушителни сгради. Ниските облаци сякаш пълзяха по покривите. Той си пое дълбоко дъх.
Улав Хуле се усмихна нежно и изнемощяло от болничната възглавница. В гърлото на Хари заседна буца.
— Бях в Хонконг — отговори той на въпроса на баща си. — Имах нужда да помисля.
— И какво измисли?
— Какво казват лекарите?
— Много са лаконични. Това не е добър знак, но аз предпочитам да не знам подробности. Както ти е известно, способността да се справяме с житейските реалности никога не е била сред силните ни семейни черти.
Хари се чудеше ще говорят ли за майка му. Надяваше се да не се стига дотам.
— Намери ли си работа?
Хари поклати глава. Косата на баща му — съвсем тънка и бяла, разпиляна над челото му — сякаш не беше негова, а част от вещите, раздадени в болницата, ведно с пижамата и пантофите.
— Нищо ли не се появи? — попита баща му.
— Предложиха ми да изнасям лекции в Полицейската академия.
Не беше лъжа: Хаген действително му предложи да преподава след приключването на случая със Снежния човек — като вид отпуск.
— Учител? — Улав Хуле се засмя тихо и предпазливо, сякаш не би издържал физически да се разсмее с цяло гърло. — А аз си мислех, че един от житейските ти принципи е никога да не повтаряш моите постъпки.
— Не е вярно.
— Няма нищо. Винаги си умеел да правиш нещата според твоето разбиране. Тези детективски… Е, май трябва да съм благодарен, задето не постъпваш като мен. Аз не съм пример за подражание. След смъртта на майка ти…
Хари бе прекарал в бялата болнична стая едва двайсет минути, а вече изпитваше неудържим порив да избяга.
— След смъртта на майка ти не успях да се върна към нормалния си живот. Отдръпнах се, не исках да се виждам с никакви хора. Имах чувството, че самотата ме доближава до нея. Но съм грешал, Хари — усмихна се той с мекотата на ангел. — Знам колко тежко преживяваш раздялата с Ракел, но не бива да следваш моя пример. Не се крий от хората, Хари. Не си и помисляй да заключиш вратата и да изхвърлиш ключовете.
Хари заби поглед в ръцете си, кимна и усети как по тялото му плъзват мравки. Нуждаеше се от нещо силно, все едно какво. В стаята влезе мъж от медицинския персонал, представи се като Алтман, вдигна спринцовка и обясни с леко изопачено "е", че ще бие малко сънотворно на "Улав". Хари едва се стърпя да не поиска инжекция и за себе си.
Баща му легна на хълбок. Кожата на лицето му увисна. Настрани изглеждаше по-стар, отколкото по гръб. Погледна сина си с натежали, светнали очи. Хари стана рязко от стола. Краката му изпращяха.
— Къде отиваш? — промърмори баща му.
— Да изпуша една цигара. След малко се връщам.
Застана на ниска терасовидна платформа, откъдето се откриваше гледка към паркинга, и запали цигара. От отсрещната страна на магистралата се виждаше квартал "Блиндерн" с университетските сгради, където бе следвал баща му. Според широко разпространено мнение синовете се превръщали в повече или по-малко замаскирани копия на бащите си; увереността, че си се откъснал от познатия модел, била пълна илюзия; човек винаги се връщал към корените си; притегателната сила на кръвта била не просто по-мощна от волята — била самата воля. Хари открай време се смяташе за живо доказателство в полза на противоположната теза. Тогава защо, вглеждайки се в изпосталялото оголено лице на баща си, сякаш видя себе си? Докато баща му говореше, той сякаш чуваше себе си, собствените си мисли и думи. Все едно стоматологична бормашина се вряза в нерва на зъба му. Защото Хари също представляваше копие.
Проклятие! Забеляза бяла тойота "Корола" на паркинга. Да, винаги избираха бели автомобили: за да не се набиват на очи. Същата тойота стоеше и пред "Скрьодер". Тогава Хари видя лицето зад волана. Беше го видял преди по-малко от денонощие. Същите онези присвити, накриво разположени очи. Изхвърли цигарата си и се втурна в болницата. Тръгвайки по коридора, където се намираше стаята на баща му, все пак намали темпото. Сви към открита чакалня и се престори, че разглежда купчината списания върху масата, докато с периферното си зрение проверяваше хората наоколо. Подозрителният тип се бе скрил зад брой на "Либерал". Хари си избра някакво списание със снимка на Лене Галтунг и годеника ѝ и излезе.
Улав Хуле лежеше със затворени очи. Хари долепи ухо до устните му. Старецът дишаше едва доловимо, но Хари все пак усети лека въздушна струя до бузата си.
Поседя известно време на стола до леглото. Гледаше баща си, а в съзнанието му се заредиха лошо монтирани кадри от детството му, чиято единствена обща черта беше, че Хари все пак си ги спомня.