— Явно разбираш норвежки — заключи Хари. — За кого работиш, Юси? И какво искаш?
По лицето на финландеца не трепна и мускул. Някой натисна дръжката на вратата отвън, изруга и се отдалечи.
Хари въздъхна, вдигна револвера на височината на челото на Юси и запъна ударника.
— Навярно ме мислиш за обикновен човек с нормални реакции, а, Юси? Нека ти обясня колко съм нормален. Баща ми лежи безпомощен на няколко стаи оттук, а ти знаеш това и представляваш опасност за живота му. Този проблем има едно-единствено решение. За мое щастие си въоръжен и спокойно ще мога да се оправдая пред полицията, че съм те застрелял при неизбежна самоотбрана. — Хари натисна ударника още по-назад и усети прилива на познатото прилошаване.
— КРИПОС — отрони мъжът.
— Repeat?[28] — Пръстът на Хари спря.
— Работя в КРИПОС — процеди непознатият на шведски с фински акцент[29] — любим на шегаджиите, които обичат да разказват вицове на норвежки сватби.
Хари се втренчи в мъжа с невярващи очи. Не се съмняваше, че онзи казва истината, но въпреки това признанието му се струваше абсурдно.
— В портфейла — процеди финландецът, ала гневът в гласа му не се отрази на очите.
Хари отвори портфейла и надникна вътре. Извади ламинирана служебна карта. Данните в нея бяха малко, но изчерпателни. Мъжът пред Хари работеше за Норвежката криминални полиция — КРИПОС: специализирано звено в Осло, което подпомага — а обикновено и ръководи — разследване на убийства из цялата страна.
— Какво, по дяволите, иска от мен КРИПОС?
— Попитай Белман.
— Кой е Белман?
Финландецът издаде звук, наподобяващ и кашлица, и смях.
— Главен инспектор Белман, нещастнико. Моят началник. А сега ме разкопчай, пич.
— Мамка му — изруга Хари и пак погледна служебната му карта. — Мамка му!
Хвърли портфейла върху пода и тръгна към вратата.
— Ехо! Ехо!
Викът на финландеца заглъхна зад гърба на Хари, след като вратата се хлопна и той пое по коридора към изхода. Срещу него се зададе санитарят, който се грижеше за баща му, и му кимна усмихнат. Хари хвърли ключето от белезниците във въздуха.
— Алтман, в кенефа е влязъл някакъв ексхибиционист. Мъжът улови ключето с две ръце. Хари продължи нататък, усещайки изумения поглед на Алтман в гърба си.
Девета глава Скокът
В единайсет без четвърт вечерта термометрите показваха девет градуса над нулата, а Марит Улсен си спомни, че синоптиците обещаваха още по-хубаво време за утрешния ден. В парка "Фрогнер" не се виждаше жива душа. Незнайно защо големият басейн ѝ напомняше за акостирали кораби, за изоставени рибарски колиби, в чиито стени вятърът свирука, за увеселителни съоръжения извън сезона. Откъслечни спомени от детството ѝ: призраците на удавилите се рибари витаят из Тронхолмен, появяват се нощем с водорасли в косите и дребни риби в устата и ноздрите. Бездиханни призраци, които обаче от време на време надават пронизителни писъци, от които кръвта в жилите ти се вледенява; мъртъвци с размекнати от водата крайници, вкопчили се в някой клон. Откъсват се от него, но това не спира похода им към Тронхолмен, където живеят баба и дядо, а самата Марит трепери в детската си стая.
Марит Улсен дишаше. Все още дишаше. Долу не подухваше дори лек ветрец, ала на върха на десетметровия трамплин се усещаше раздвижване на въздуха. Кръвта на Марит пулсираше в слепоочията ѝ, в гърлото, в слабините. С всяка частица от тялото си тя усещаше живителната сила на кръвта. Колко приятно е да се чувстваш жив. Марит дори не се задъха след изкачването на всичките стъпала до върха. Само сърцето ѝ — този предан мускул — заблъска като лудо в гърдите. Вторачи се в празния басейн под краката си. Лунната светлина му придаваше почти неестествен синкав оттенък. В далечината, където очертанията на басейна свършваха, видя големия часовник. Стрелките показваха пет без десет. Явно за часовника времето бе спряло. Марит чуваше жуженето на града, виждаше светлините от фаровете на автомобилите по "Ширкевайен". Намираха се толкова близко и същевременно толкова далеч. Прекалено далеч, за да я чуе някой.
Тя дишаше и въпреки това беше мъртва. Около врата ѝ бе усукано дебело въже. Вече чуваше пронизителните крясъци на призраците, към които съвсем скоро щеше да се присъедини. Ала Марит не мислеше за смъртта. Мислеше за живота; колко ѝ се иска да го живее. Прехвърляше през ума си всички дребни и значителни неща, които ѝ се искаше да бе направила; би посетила непознати страни, би гледала как израстват племенниците ѝ, как светът помъдрява.