Нападна я с нож. Острието му проблесна под светлината на лампа в парка и се долепи до шията ѝ. Казват, че страхът влива сили у изплашения. На нея той изсмука всичките ѝ сили, отне ѝ всяка дееспособност. Мисълта, че острието ще прониже тялото ѝ, я превърна в тресящ се от ужас, безпомощен вързоп. Затова когато ѝ нареди да се покатери по оградата, тя не успя. Свлече се и остана на земята като чувал, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ. Защото Марит знаеше какво ѝ предстои; осъзнаваше, че не ще може да го предотврати, дори да направи всичко, за да не я прониже с ножа. А ѝ се искаше да поживее още малко; още няколко години, още няколко минути: същото уравнение, същата сляпа, налудничава логика, която командва човешката психика в такива моменти.
Забрави забраната да говори и се опита да обясни защо не е успяла да прескочи оградата. Ножът се плъзна като змия в устата ѝ, острието се завъртя и изхрущя в зъбите ѝ. После пак излезе навън. Кръвта рукна изведнъж. Гласът прошепна нещо зад маската и я избута в тъмното до място зад храстите, където в оградата зееше дупка. Под натиска на чуждите ръце Марит се провря оттам.
Преглътна кръвта, която продължаваше да пълни устата ѝ, и погледна надолу към трибуните под краката си. И те се къпеха в синкавата лунна светлина. Бяха толкова пусти. Марит се изправи пред съд без свидетели и съдебни заседатели; присъстваше само съдията. Екзекуция без простолюдие, само с палач. Последната ѝ публична изява, на която никой не бе пожелал да присъства. Марит Улсен си помисли, че както и приживе, така и преди смъртта си се оказва неспособна да произнесе агитаторска реч. Вече дори не можеше да говори.
— Скачай.
Марит видя колко красив е паркът дори сега, през зимата. Прииска ѝ се часовникът да не беше развален, а да отмерваше откраднатите секунди живот.
— Скачай — повтори гласът.
Явно си бе свалил маската, защото гласът се промени и тя го позна. Обърна се и го изгледа ужасена. Усети как кракът му я удари в гърба и изкрещя. Почвата под краката ѝ се изплъзна и тя се усети в безтегловност. После земята започна да я тегли неудържимо към себе си, тялото ѝ летеше надолу все по-бързо, синьо-белите плочки на басейна се приближаваха към нея главоломно, готови да натрошат тялото ѝ.
Три метра над дъното на басейна примката около шията на Марит Улсен се стегна. Въжето — стар модел — беше изработено от лико от липа и бряст и съответно лишено от еластичност. Огромното тяло на Марит Улсен, полетяло неудържимо към бездната, се откъсна от главата и се удари в дъното на басейна с глух тътен. Главата и шията ѝ останаха да висят на въжето. Не се разплиска много кръв. После главата клюмна напред, изплъзна се от примката, падна върху синия анцуг на Марит и се претърколи по плочките с трополене.
Над басейна отново се спусна предишната тишина.
ВТОРА ЧАСТ
Десета глава
Непогасени задължения
В три през нощта Хари преустанови опитите да заспи и стана. Пусна чешмата в кухнята, подложи чаша под крана, изчака водата да прелее над ръба ѝ и да облее китката му с хладната си струя. Челюстта го болеше. Загледа се в две снимки, закачени над кухненския плот. От едната, със захабени ръбове, гледаше Ракел в светлосиня лятна рокля. Зад нея обаче се виждаха есенни листа. Черната ѝ коса се спускаше по голите ѝ рамене. Тя сякаш търсеше с очи нещо зад обектива, навярно фотографа. Хари ли бе правил тази снимка? Странно, но не си спомняше.
От другата снимка се усмихваше Олег. Хари го бе снимал с камерата на мобилния си телефон, докато го учеше да кара кънки миналата година. Олег сигурно още е слабичък, но ако е продължил да тренира, навярно скоро ще изпълни червеното си трико. Какво ли прави малкият в момента? Къде ли е? Дали Ракел е успяла да създаде нов дом за себе си и за сина си? Дом, по-безопасен и по-спокоен от досегашния в Осло? Дали в живота им са се появили нови хора? Продължава ли Олег — в моменти на умора и липса на концентрация — да нарича Хари "тате"?
Завъртя крана на чешмата. Коленете му се опряха о вратата на долапа под мивката. "Джим Бийм" шепнеше името му отвътре.
Обу си панталон, облече си тениска, влезе във всекидневната и пусна "Kind of Blue" на Майлс Дейвис в оригиналния вариант, записан без обработка. Звукозаписното оборудване в студиото бе уловило звука с известно забавяне и това придаваше на звученето оттенък на нереалност.