— Откри ли нещо? — Тихо приближила се зад стола му, Кая се наведе над него.
Хари усети дискретен аромат на лавандула — същия, който помнеше от пътуването със самолета, докато тя спеше на рамото му.
— Мм. Според теб снимките ще покажат ли нещо интересно? — попита Хари и пое чашата с кафе от ръцете ѝ.
— Не.
— Тогава защо си взела тези снимки в дома си?
— Защото проверяването на погрешни следи представлява деветдесет и пет процента от всяко разследване.
Кая току-що цитира третото правило на Хуле.
— Или се научаваш да намираш положителна страна и в тези деветдесет и пет процента, или откачаш.
Четвъртото правило.
— А докладите? — попита Хари.
— Разполагаме единствено с нашите доклади за убийствата на Боргни и Шарлоте, а там няма нищо. Никакви веществени доказателства, никакви показания на очевидци за нещо необичайно, за озлобени врагове, ревниви любовници, алчни наследници, обсебени психопати, изнервени дилъри или други хора, на които жертвите да дължат пари. Накратко…
— Никакви улики, никакви видими мотиви, никакво оръжие на убийството. Иска ми се да можехме да разпитаме свидетели по случая на Марит Улсен, но, както знаеш, не се занимаваме с него.
— Разбира се — усмихна се Кая. — Днес разговарях с журналист от отдел "Политика" във "Ве Ге". По думите му из репортерските среди никога не са се носели слухове Марит Улсен да е страдала от депресии, житейски кризи или суицидни нагласи. Нямала нито професионални, нито лични врагове.
— Мм.
Хари плъзна поглед по лицата от снимките. Направи му впечатление жена с поглед на лунатик и дете на ръце.
— Какво искат тези хора?
На заден план се виждаше мъж, отдалечаващ се от тълпата. Шушляково яке, плетена шапка.
— Да останат шокирани, разтърсени, да усетят нещо различно, да се пречистят…
— Невероятно.
— Мм. Виждам, четеш Джон Фанти. Да разбирам ли, че си падаш по по-стари неща?
Той кимна към стаята, към къщата. И точно тях имаше предвид, ала очакваше тя да изкоментира и мъжа си, ако наистина е доста по-възрастен от нея.
— Чел ли си Фанти? — въодушевено попита тя.
— Като млад. Не помня заглавието. Тогава бях на вълна Буковски. Купувах си всички книги на Буковски, защото навсякъде говореха за него.
Хари погледна демонстративно часовника:
— Време е да си тръгвам.
Кая изгледа смаяно първо него, после — недокоснатата чаша с кафе.
— Дългият полет ми се отрази зле — усмихна се той и стана. — Ще поговорим повече утре сутринта.
— Разбира се.
Хари се потупа по джоба на панталоните:
— Впрочем свърших цигарите. Какво стана с онзи стек цигари от летището?
— Секунда — усмихна се Кая.
Върна се с отворения стек. В коридора Хари вече си бе облякъл палтото и обул ботушите.
— Благодаря — кимна той, пое стека, веднага извади една кутия и я отвори.
Излезе на стълбите. Кая се опря на рамката на вратата:
— Вероятно не бива да го казвам, но имам чувството, че искаше да ме подложиш на тест.
— На тест ли? — Хари запали цигара.
— Няма да те питам какво точно си проверявал, но издържах ли теста?
Хари се засмя.
— Не, дойдох само за цигарите.
Заслиза по стълбите и извика:
— В седем нула-нула!
В апартамента си Хари включи осветлението и установи, че още не са му спрели тока. Съблече си палтото, влезе в хола и си пусна парчето "Speed King" на "Дийп Пърпъл" — абсолютния му фаворит в категорията "несъзнателно-комични-но-все-пак-супер-яки". На барабаните — Иън Пейс. Седна на дивана и притисна върховете на пръстите о слепоочията си. Кучетата дърпаха ожесточено веригите. Виеха, ръмжаха, лаеха, късаха вътрешностите му със зъби. Този път пусне ли ги, няма връщане назад. Не и този път. Преди все си намираше мотивация да спре: Ракел, Олег, работата, дори баща му. Но вече нямаше причина. Ала почне ли пак да пие, не би успял да се откаже от алкохола. Затова се налага да прибегне към друг наркотик. Към зависимост, която да контролира. Благодаря ти, Кая. Не се ли срамуваше от постъпката си? Срамуваше се, разбира се, но гордостта е лукс, какъвто не всеки може да си позволи.