Стине се сепна.
В тъмното се разнасяше бръмчене. Обърна се на хълбок. От пода струеше слаба светлина и хвърляше леки отблясъци по тавана. Колко ли е часът? Три през нощта? Протегна се да вземе мобилния телефон.
— Ало? — промърмори тя с престорено сънлив глас — в действителност се чувстваше бодра.
— След като посетих делтата на река Иравади, толкова ми писна от змии и комари, че поех с мотоциклета на север по крайбрежието към планината Аракан.
Стине веднага позна гласа му.
— Към остров Сай Чунг — продължи той, — Там има действащ кален вулкан и ми бяха споменали, че се очаквало скорошно изригване. През третата нощ от престоя ми там вулканът наистина изригна. Очаквах да изпусне само кал, но — ако искаш, вярвай — избълва и стара лава. Гъста лава, която се стичаше бавно из града, и затова успяхме да се спасим без паника.
— Късно през нощта е — напомни му Стине и се прозина.
— И въпреки това лавата се оказа неудържима стихия. Много е гъста и затова я наричат студена, но всъщност попари всичко по пътя си: дървета със свежи зелени листа пламнаха за четири секунди като коледни елхи, а после станаха на пепел. Бирманците се опитаха да избягат с автомобилите си, натоварени с вещи, но бяха се забавили при събирането на багажа, подведени от привидно бавно прииждащата лава. Когато започнаха да излизат от къщите с телевизорите си, тя вече бе стигнала до стените. Мятаха се в колите, ала нажежената вулканична течност стопи гумите. Бензинът се запали и хората наизскачаха от автомобилите като горящи факли. Помниш ли името ми?
— Слушай, Елиас…
— Запомнила си го, значи.
— Трябва да спя. Утре имам лекции.
— Аз съм точно такъв вулкан, Стине. Приличам на студена лава. Тека бавно, но съм неудържим. Ще те намеря.
Откъде знае името ѝ? Не си спомняше да му го е казвала. Инстинктивно погледна към отворения прозорец. Навън вятърът шумолеше спокойно и тихо.
— Видях куче, усукало се в бодлива тел, докато е бягало. Лавата течеше точно срещу него, но в последния момент се отклони вляво. Сякаш щеше да подмине клетото животно. Сякаш милостивият Бог щеше да го пощади. Ала лавата го лизна. Половината от тялото на кучето изчезна, изпари се. Останалата част пламна. И стана на пепел. Всичко се превръща в пепел.
— Уф, ще затварям.
— Погледни през прозореца. Виж, стоя до стената на къщата ти.
— Престани!
— Спокойно, само се шегувам — засмя се той и гръмкият му смях отекна в ухото ѝ.
Стине потръпна. Сигурно беше пиян. Или луд. Или и двете.
— Лека нощ, Стине. Ще се видим съвсем скоро. Връзката прекъсна. Стине се вторачи в телефона.
После го изключи и го запрати към долната част на леглото. Изруга. Вече не се съмняваше, че тази нощ няма да мигне.
Седемнайсета глава
Влакна
В 06.58 Хари Хуле, Кая Сулнес и Бьорн Холм навлязоха в четиристотинметровия пасаж между Главното полицейско управление и ареста. Понякога използваха пасажа да превеждат арестанти към залите за разпит, зимно време — като място за тренировки, а при по-смутни времена там, далеч от любопитни погледи, "вразумяваха" най-опърничавите затворници.
От тавана се стичаха капки вода и срещаха бетонния под с мокри целувки, които отекваха по сумрачния коридор.
— Ето тук — оповести Хари в дъното на коридора.
— ТУК? — изуми се Бьорн Холм.
Наведоха глава, за да минат под стълбите към килиите. Хари завъртя ключа и отвори желязната врата. Лъхна го горещ мирис на застояло и влага.
Включи осветлението. Студена синя светлина от луминесцентна лампа заля четириъгълно помещение с голи стени и под, покрит със сивосин линолеум.
Нямаше нито прозорци, нито радиатори; нищо от удобствата, нужни, за да могат трима души да използват определено помещение като работен кабинет.
Мебелировката се изчерпваше с три маси, три стола и три компютъра. Върху пода се мъдреше мръсна кафемашина и бидон с вода.
— Котлите за централното отопление на целия затвор се намират в съседното помещение — уточни Хари. — Затова тук е такава жега.
— На мен ми се струва даже уютно — обади се Кая и седна на една от масите.
— Много уютно, няма що: прилича на преизподня. — Холм си свали якето и разкопча най-горното копче на ризата си. — Тук има ли обхват?
— Слаб, но имаме интернет. Разполагаме с всичко необходимо.
— А чаши за кафе? — попита Холм.
Хари извади от джобовете си три бели чаши и ги постави по масите. После тръгна към кафемашината с пликче кафе.
— Взел си ги от столовата — Бьорн огледа надписа върху чашата си. — Ханк Уилямс?