Кая Сулнес се поколеба дали да не отговори "хоксюнска норвежка", но се ограничи до "норвежка". Хонконгският китаец се позамисли и възкликна победоносно:
— Аха! Скандинавка значи! А по каква работа идвате в Хонконг?
— Търся мъж — отвърна тя и се вторачи в оловносивите облаци с надеждата под тях съвсем скоро да се мерне твърда земя.
— Аха! Много сте красива, госпожице. Не вярвайте на приказките, че китайците се женели само за китайки.
— За хонконгските китайци ли говорите? — усмихна се малко вяло тя.
— Най-вече за тях — кимна разпалено той и повдигна демонстративно ръката си, на която нямаше халка. — Занимавам се с производство на микрочипове. Семейството ми притежава фабрики в Китай и Южна Корея. Какво ще правите тази вечер?
— Ще спя — прозина се Кая.
— А утре вечер?
— Дотогава се надявам да съм го намерила и да пътувам към къщи.
— Много бързате, госпожице — намръщи се мъжът.
На летището той ѝ предложи да я закара до хотела, но тя отказа и се качи на двуетажен автобус до центъра. След час се озова сама в коридора на хотел "Емпайър Коулун" и вдиша дълбоко няколко пъти. Прокара магнитната карта през четеца на вратата и оставаше само да отвори. Насили се да натисне дръжката и я дръпна рязко към себе си. После надникна трескаво в стаята. Вътре нямаше никого. Съвсем естествено.
Кая влезе, остави куфарчето на колелца до леглото, застана до прозореца и погледна навън: първо към гъмжилото по улицата седемнайсет етажа под нея, после към небостъргачите, които по нищо не приличаха на ако не грациозните, то поне помпозните си побратими в Манхатън, Куала Лумпур и Токио. Тукашните напомняха термитници. Едновременно плашещи и внушителни, те свидетелстваха за способността на човешкия род да се нагажда към обстоятелствата дори когато седем милиона души трябва да се поберат върху малко повече от сто квадратни километра. Кая усети как умората бавно я надвива, изхлузи обувките си и се отпусна върху леглото. Широко сто и двайсет сантиметра, то заемаше почти цялата двойна стая в четиризвездния хотел. Кая си даде сметка, че сред цялата тази гмеж трябва да открие конкретен човек, който — личеше по всичко — бе предприел всякакви мерки да потъне в неизвестност. Претегли възможностите: да затвори очи или да се хване на работа. Стегна се и стана от леглото. Съблече се и се мушна под душа. После застана пред огледалото и без капка самодоволство констатира правотата на хонконгския китаец: наистина беше красавица. Красотата ѝ не беше въпрос на вкус, а се доближаваше до неоспорим факт, доколкото външният вид може да бъде неподвластен на субективизъм. Високи скули, гарвановочерни, характерни и фино оформени вежди над по детски големите очи със зелени ириси, от които струеше зрялото излъчване на млада жена; меденокафяви коси, широки сочни устни, нежно прилепнали една към друга; издължена слаба шия, елегантна фигура с малки гърди, които приличаха на малки възвишения или вълни върху гладка морска повърхност от безупречна, макар и доста бледа кожа; нежно закръглени бедра, дълги крака, които изкушиха две столични модни агенции да се пробват с предложения за фотосесии, докато Кая учеше в гимназията в Хоксюн. Приеха отказа ѝ с многозначително поклащане на глава. На сбогуване един от агентите злобно отбеляза:
— Не забравяй, миличка: не си идеална. Имаш прекалено малки и остри зъби. Съветвам те да не се усмихваш прекалено често.
Кая прие "препоръката" с радост и оттогава се усмихваше много по-често отпреди.
В камуфлажен панталон и тънък дъждобран Кая се качи в асансьора, а той се понесе в безтегловност към рецепцията.
— "Чунгкинг Меншън"? — попита рецепционистът и едва се стърпя да не повдигне вежда. После посочи: — Първо по Кимбърли Роуд, после по Нейтън Роуд и накрая наляво.
Всички хостели и хотели от страните членки на Интерпол са длъжни да регистрират чуждестранните гости, но когато Кая се обади в норвежкото посолство в Хонконг, за да провери последното местонахождение на човека, когото търси, секретарят ѝ обясни, че "Чункинг Меншън" не е хотел или "меншън" в смисъла на "имение", а квартал с магазини, заведения за бързо хранене, ресторанти и повече от сто сертифицирани и несертифицирани хостела, обхващащи четири небостъргача. Някои от стаите били чисти, приятни, със скромна мебелировка, но не липсвали и дупки с вид на затворнически килии. И най-важното: в "Чунгкинг Меншън" човек без големи претенции можел преспокойно да спи, да се храни, да живее, да работи и да се формира като личност, без изобщо да напуска мравуняка.
По Нейтън Роуд — оживена търговска улица с маркови стоки, лъскави фасади и високи витрини — Кая откри входа към "Чунгкинг Меншън" и влезе. Посрещнаха я миризми на готвено от заведения за бързо хранене, удари с чук от обущарски ателиета, мюсюлмански молитви от радиоапарати и изморени погледи на продавачи в магазини за дрехи втора употреба. Усмихна се на объркан турист с огромна раница и пътеводител в ръка. Изпод камуфлажните му шорти — прекалено оптимистичен избор за сезона — се подаваха побелелите му премръзнали прасци. Кая показа на униформен служител бележка, а той каза "lift[2] С" и ѝ направи знак да продължи към дъното на коридора. Пред асансьора се извиваше дълга опашка и тя успя да се напъха вътре чак на третия път. В скърцащия, тресящ се железен сандък хората се возеха натъпкани като сардели и Кая неволно се сети, че циганите погребват мъртъвците си вертикално.